Новогодишните гадания са стара традиция в икономическата проза. Сигурен съм, че още икономическите жреци в двора на Навуходоносор към превала на всяка година са се опитвали да разгадаят тенденциите в нововавилонската икономика и са обсъждали - кой патетично, кой тревожно - главните инвестиционни проекти на държавата. Като висящите градини и пътните концесии в земите на Шумер и Акад. Но традицията неслучайно оцелява хилядолетия наред. Годишното прераждане на стопанския цикъл е повод да се опитаме да погледнем малко по-далеч от утре и задачите за седмица напред. Проблемът е, че в България не забелязваме особени интелектуални напъни да се прозре бъдещето. А жалко, защото у нас очевидно



икономическият хоризонт се удължава,



което е пряко следствие от намаляващия риск на страната и падащите доходи на вложенията. Беше време, когато работехме с прогнози за по 3 години напред. Период над 5 години е ирационален при 20% лихва: вложение, което не се е изплатило изцяло в петгодишната рамка, би било жива загуба, пропилян капитал. Сега обаче масово се инвестира в проекти със срок за изплащане между 10 и 20 години. Цените, по които се купуват български фирми, нараснаха и вместо 3-5-годишния очакван доход без лихви, облагане и амортизации купувачът вече се бърка за суми, които покриват очаквания доход за 8-10 години. От една страна, това е безспорно радостен факт: цената на националния капитал се е удвоила. От друга страна, удължаването на хоризонта е нарастваща опасност. За да работиш в икономика с по-дълги хоризонти, трябва да можеш да прогнозираш средата и да градиш стратегия за двойно по-продължителен период. Цената на неумението расте. А качествени прогнози липсват. И интелектуалната продукция на родните ведомства и вносните прогнози (продукция на МВФ, Европейската комисия и няколко банки с регионално значение, които с рекламна цел градят имидж на мозъчни центрове) са пошли екстраполации. Т.е. пренасяне на минали тенденции върху бъдещето. Ниско качество. Не струват във времена, когато досегашните тенденции се обръщат. А точно това ще се случва и вече е факт у нас:



България няма вече краткосрочни цели,



следователно очакване, че ще се запази предприемаческият модел на къси удари с фиксиран срок, е брътвеж, а не прогноза. Преобладаващият досега начин на пари бере душа (въпреки изкуственото му медийно и интелектуално обдишване). Аз му виках "икономика на съспенса" (1997-2007). Всички очакваха сигурни събития: присъединяване към НАТО, към ЕС. Напрежението се създаваше само от това кога точно ще настъпи очакваното събитие и колко ще се вдигне цената на активите дотогава и след това. Номерът бе да купиш (дори и скъпо), да построиш (дори неизгодно), за да продадеш още по-скъпо. Сега става все по-трудно да се "разтовари" закупеното и построеното. Вече не може да се разчита на спекулативен удар: че ще купиш нещо, ще построиш нещо без грижа как и откъде ще се изплаща вложението, защото нямаш никакво намерение да го работиш сам, а ще спечелиш от препродажбата на някой друг. Вече трябва да се пренастройваме към идеята, че всяко нещо, което си купил или ще купиш, ще трябва да се изплати в процеса на нормалната му експлоатация, не от извънреден източник, какъвто е препродажбата. И в този момент



влизаме в "мъртвата зона"



Наложило се е у нас убеждението, че най-големият успех е да построиш нещо (завод, хотел, каквото и да е предприятие). Тъкмо напротив: най-трудно става, когато отшумят речите след рязането на лентата и когато собственикът отрезнее от шампанското. Докато строиш, си богаташ - харчиш готови пари, най-често чужди. След като вече си построил, ставаш бедняк, защото повече пари никой не ти дава, а всеки лев трябва да се спечели, преди да се похарчи. Че трябва да се заделя и за плащане на лихви. Скоро ще изтече гратисният период, после взетите назаем пари трябва да почнат да се връщат. Банкерите знаят, че точно това е най-рисковият период в живота на всеки заем. Затова го наричаме "мъртвата зона". Това е времето от пускане на обекта до достигане на равновесната точка (break-even point), след която приходите от проекта достигат нивото, достатъчно да покрие разходите. Ако го достигнат въобще. Проекти масово умират в мъртвата зона. Едва след като са направени няколко погасителни вноски, кредиторът може да си отдъхне, защото с всеки погасен лев рискът му намалява, а расте шансът кредитът да се погаси изцяло. Ако разгледаме цялата България като един инвестиционен проект, то тъкмо през 2008 г. той навлиза в мъртвата си зона,



авансите са изплатени и похарчени,



сега е време вложените пари да се изкарват и да се връщат. Еуфорията на великото строителство свършва. Става време да се работи. Смяната на модела най-често означава смяна на поколенията. Онези, които имат духа и качествата на пионери, които нахлуват в нови земи и ги завладяват, най-често нямат уменията да ги обработват. Завоят предстои. Първите белези на промяната са объркване, стрес и спад. В мъртвата зона е невъзможно да се определи посоката на новата тенденция, която ще последва. Но със сигурност няма да е досегашната.