Репутацията на "Самърхил" далеч надхвърля мащабите му. Прогресивното училище с пансион в Съфолк, Англия, основано през 1920 г. от Алекзандър Нийл, в момента има само 80 ученици, но е популярно колкото "Итън" или "Хароу", с които няма и малка прилика. То се самоизтъква като "училището, където децата имат пълна свобода да бъдат себе си", което си звучи малко радикално. Повечето хора обаче го знаят като училището без задължителни уроци или "училището без правила".

-------------

"С уроци е - уточнява сухо директорката Зои Рийдхед, - макар че е малко по-сложно, отколкото звучи". Колкото до липсата на правила, мога почти да видя как й кипва кръвта. Докато минаваме през столовата, тя откачва една розова папка от дъската за съобщения. "Ето - казва тя сериозно, като че представя Светия граал - това е книгата с правила".

Доволно обстоятелствен кодекс - съдържа 172 правила. И дори има списък с глобите за низости: 5 паунда за пушене, 50 пенса за плюене по алеите и 2 паунда за рисуване на графити другаде освен на стената, предназначена за графити.

Това, което е извело "Самърхил" пред останалите, е начинът, по който са конституирани тези правила. Всички те се договарят на редовните училищни срещи, в които учителите и учениците (които са няколко пъти повече) имат по 1 равен глас. Тъкмо срещите определят решенията за ставащото в "Самърхил".

По принцип в този демократизъм сме свикнали да виждаме правила, по-подходящи за света на възрастните. Когато А. Нийл го е приложил върху деца, са пламнали големи полемики, които продължават и сега, 80 години по-късно.

"Приковани сме на позорния стълб", заключава Рийдхед, която е дъщеря на Нийл. "Постоянно търпим нападки от хора, които даже не се опитват да проумеят за какво става дума".

Защото "това подлага на изпитание почти всичко, което хората знаят за децата и детството. "Самърхил" позволява на децата да поемат емоционални и физически рискове. То дава право на децата да вземат решения. Както и да говорят с възрастните както си искат. Боя се, че това е плашещо за мнозина, тъй като



хората смятат, че децата трябва да се гледат, не да се чуват.



Всеобщите очаквания са, че децата ще минат някакво обучение, ще научат списък с неща и ще успят в университета, в резултат на което ще са щастливи. Макар да знаем, че нещата не стоят точно така, се придържаме към този стереотип, понеже мислим, че той няма алтернативи."

"Самърхил" получи брилянтна възможност да се себеотстои чрез едноименната драма в 4 части по детския канал на Би Би Си (CBBC) и чрез пълнометражния филм по Би Би Си 4. Филмите разказват за съдебната борба, която училището започна в защита на своя характер през 1999 г., когато Офстед (британската служба за средното образование - б.п.) официално го порица в недвусмислен опит да му хлопне кепенците.

Най-щекотливата тема тогава, разбира се, беше правилото, че децата не са длъжни да посещават уроците. А това дойде в повече на инспектората с неговите доволно конвенционални възгледи за детството. Спорът стигна до трибунала за независимите училища, който, окуражен от тогавашните самърхилци, размахващи плакати в залата, в крайна сметка отсъди в полза на училището. Давид срази Голиат. Или, както тв сериалът го представя, Питър Пан и неговата армия от борбени хлапета надвиха капитан Хук и лошите - техния обвинител Офстед, скептичните родители и останалия свят.

Всичко е в ярки цветове, ослепително слънце и хепиенд. Хубаво, но доколко достоверен е този портрет? Сериалът описва само успехите на "Самърхил" - в съдебната битка и в изваждането на най-доброто от бедните дечица. Всъщност, има деца, за които Самърхил не върши работа и които се налага да го напуснат, потвърждава директорката.

Тръгваме из класните стаи. В кабинет 2 Ленард, учителят от Канада, е седнал с 10-годишната Иви и двамата прелистват книгите по история, за да преценят от кой период би искала малката да започне. Дали следват националната учебна програма? Не, казва Рийдхед така, сякаш това е най-малоумният въпрос, който е чувала напоследък. "Очевидно, ако децата се явяват на изпити за GCSE (стандартната диплома за средно образование - б.п), тогава следваме програмата - ако ли не, не я спазваме", обяснява тя.

Едно момче седи на компютър, проучвайки бомбите на една игра. Две японски момичета - "Самърхил" привлича около половината си ученици от чужбина, голяма част от тях от Азия, където идеите на А. Нийл са на особена почит - правят превод на някакъв роман от английски на японски. Или пък обратното - твърде са погълнати от работа, за да говорят. Така е тук -



никой не би ги карал да правят нещо, което не им се прави.



В стройния литературен уют друго момиче лежи на дивана и чете. Техен съученик е положил глава върху декоративна торбичка с боб и спи, в скута му лежи роман от Роалд Дал, "Дани - шампион на света".

Въпреки имиджа си на място, където децата едва ли не подивяват, уроците на "Самърхил" са много популярни. Резултатите от изпитите тук пък са впечатляващи. Дори Офстед при посещение миналата година трябваше да признае и да го похвали.

Ами родителите? Във филма става ясно, че училището ревностно държи родителите настрана, за да даде на децата свобода да следват инстинктите си. Според Рийдхед, въпреки най-чистите си намерения, възрастните могат да бъдат пречка. "Родителите не сме толкова важни за развитието на децата си, колкото ни се струва. Да, децата имат нужда от зрели хора, но повече се нуждаят от други деца и тъкмо това им даваме тук", казва тя.

За пример тя дава собствената си внучка, която започнала в училището и малко след това се записала и на пансион тук. "И защо трябва да се прибира вкъщи, след като тук й беше толкова хубаво с връстниците й". Което е съвсем в кръвта на малката. "Детето трябва да живее собствения си живот, не онзи, който кахърните му родители смятат, че трябва да живее", е писал навремето именитият й прадядо.

Не знам дали моите лични резерви към това "отстраняване" на родителите (като грижа, не като платци на 12-те хиляди паунда за годишните такси) показват страха ми, че може да стана излишен, или са доказателство за добронамерен, но все пак догматизъм. Сигурно е обаче, че тази философия стои някак странно в устата на Рийдхед - тя е родена в сградата на училището, учила е в "Самърхил", но техните са й били подръка, върнала се е през 70-те след смъртта на баща си, за да помага на майка си да поддържа работата на училището, оглавила го е през 1986 г. и е изучила и собствените си деца тук. Някои от тях също преподават тук сега, на техните собствени деца.

Схващанията на Нийл за образованието никога не са се харесвали на повече от шепа хора. Има няколко училища, вдъхновени от идеите му, в Япония, САЩ, Полша, Израел и Русия, плюс едно училище в Девън. "Самърхил" представлява, може да се каже, най-чист манифест на неговата философия.

Тя обаче, макар и посмекчена, има доста по-широко влияние. "Идеи като тази за



училищните съвети например са вдъхновени тъкмо от него



Изумявам се, когато някой още се опитва да ги опакова като някаква новост. Тук отминаваме подобни самореклами с прозявка - ние правим съвети 4 пъти седмично от 1921 г.", казва Рийдхед.

Неотдавна Алекзандър Нийл бе обявен от сп. "Таймс" за един от 12-те най-важни образователни дейци за последното хилядолетие.

Въпреки перипетиите, нейният ентусиазъм е налице. Последно тя участва в няколко уъркшопа с един бивш самърхилец в Източен Лондон. В един от тях дала на хлапетата роли и заформила нещо като редова училищна среща. "Едното каза: смятам, че трябва да имаме повече време за игра; другото - трябва да имаме игра след всеки урок; и бившият ученик, който беше с мен им казва: защо не предложите просто да отпадне задължението да влизате в часовете? Тогава едно момче вдигна ръка и отвърна: ако го направя, ще ме изключат... Тъжна работа: малчуган, който е убеден, че ще отпадне, ако предложи нещо такова - какво говори това за шанса му да стане гражданин?", пита се Рийдхед.