Семейство Иванови, пенсионери, но сравнително заможни, си взеха кучето Бъки - малко и сладко, ама постепенно стана... Е, по-дребно от кон и не толкова сладко. Но сладко дъвчеше мокета, тапетите и ламперията. Иванови му прощаваха и не го биеха дори с вестник.

Един ден Иванова реши да заведе Бъки на ветеринар. Профилактично.

- Вижте го, докторе. Прегледайте го основно. Че ако му има нещо, да вземем мерки навреме...

Освен ветеринар доктор Т. беше и психолог. Преди да се заеме с прегледа на кучето, той направи бърз оглед на стопанката. Забеляза, че е добре облечена, с два златни пръстена и златни обици.

- Вие сигурно сте пенсионерка - подхвана разговор докторът. - Защо при такива ниски пенсии сте си взели толкова голямо куче?

- О, докторе - отвърна наивната Иванова. - Добре че на мъжа ми му върнаха един магазин от реституцията, иначе с тия ниски пенсии закъде сме...

- Магазинът в центъра ли е? - наостри уши ветеринарят.

- Това ни е късметът - отвърна госпожата. - На най-централната улица.

Тази информация бе достатъчна за психолога Т. После нещата взе в ръцете си ветеринарят. Той прегледа основно младия Бъки и на лицето му се изписа тревога:

- Не искам да ви плаша, но кучето ви не е добре. Има нещо и аз мисля, че е порок на сърцето. Но ще трябват допълнителни изследвания. Взимайте на първо време тия лекарства и след седмица елате пак.

Докторът извади от бюрото си няколко лъскави опаковки, написа дозировката, а разтревожената госпожа Иванова си плати и за прегледа, и за лекарствата. Плати си като поп, дори и повече.

Вкъщи, разтревожена, тя разказа за диагнозата на ветеринаря. Вместо да се изсмее, мъжът й също се притесни и дори вдигна кръвното. Двамата заедно пиха успокоителни, само кучето Бъки нищо не пи, а изяде новите обувки на Иванова:

- Хапни си, миличък - галеше го стопанката, докато песът дооглозгваше токовете. - Не трябва от нищо да те лишавам, ти си зле със здравето...

А Бъки никак не беше зле със здравето, напротив, пращеше от сили. Щом излезеха на разходка, двамата пенсионери трудно го удържаха. Той ги влачеше, както ескимоско куче влачи шейна.

- Не се напъвай, Бъки - задъхваше се след него Иванова. - Не си претоварвай слабото сърце!

И беше готова да даде мило и драго, само и само да оздравее нейният любимец.

Тя беше готова да даде мило и драго, а ветеринарят д-р Т. беше готов да го вземе. Той назначи прегледи два пъти в седмицата, слагаше инжекции на Бъки, даваше му скъпи лекарства, включваше го на системи... В края на всеки сеанс госпожа Иванова се отплащаше за лечението. Месечно се разплащаше толкова, колкото беше и наемът за онзи магазин в центъра на града...

След половин година и по пръстите на доктор Т. се появиха златни пръстени, часовникът му стана швейцарски, а писалката - "Паркер". Пред кабинета му беше паркиран личният му нов автомобил, а се чу, че бил се сдобил и с мезонет... Но не можа да го обзаведе!

За нещастие Бъки се ненадейно се спомина. Не от порок на сърцето, а от прекалена игривост - просто го прегази кола...

- Бедният Бъки, толкова го обичах - заливаше се в сълзи госпожа Иванова в кабинета на д-р Т.

- Аз също! - хлипаше и ветеринарят, и този път беше искрен.