Шест държави от ЕС отказаха да признаят без отлагане независимо Косово, но от тях само България не разкри защо. Испания обясни, че не може да дава лош пример на баските сепаратисти. Гръцки Кипър не би желал да види окончателно отцепване на северната му турска част, смятана само от Турция за отделна държава. На същата позиция е и Гърция. Румъния се плаши от сепаратизма на Приднестровието в братска Молдова. А Словакия е угрижена от поведението на голямото си унгарско малцинство, което единствено има етническа партия в парламента на страната.

Ако се вярва на публичните изяви на българските ръководители, тревогата им е за греховното погазване на международното право. Всъщност те дадоха знак, че са склонни да признаят Косово, за да угодят на Запада, но изпитват неудобство. От какво ли? В сравнение с другите резервирани държави може да се види



най-голямо подобие със Словакия



Там има унгарско малцинство, свързано здраво с южната съседка Унгария, което наброява 9.7%. У нас има турско малцинство, свързано силно с южната ни съседка Турция, което наброява 9.4% (според данни от 2001 г.). Етническата партия в Словакия се казва Унгарска коалиция, която печели близо 12% от гласовете. В България етническата партия се казва ДПС и печели около 12% от гласовете.

Приликите са поразителни, а главната разлика е, че етническата партия в Словакия е опозиция на социалистическото правителство, докато в България е на власт заедно със социалистите, както е била на власт и в дясна коалиция. Няма как България да твърди, че се гордее с етническия си модел, и в същото време да признае, че се тревожи от нарастващото влияние на турския етнос, чиито лидери се абонираха за властта. Нарушаването на етническия мир би означавало на първо време разклащане на правителството. След това би отворило път на турските сепаратисти, които периодично дават признаци на живот, макар и да се спотайват.

Другото неудобство, поради което властта е тъй дискретна, произтича не от вътрешното положение, а от близката чужбина. България внимава да не влоши отношенията си със Сърбия, защото оттам минава най-прекият й път към Европа. София предпочита да се скрие зад гърба на Атина, която е доказан приятел на Белград. Тя би признала заедно с нея независимостта на Косово, за да се подсигури срещу гнева на сърбите.

Но каквото и да се обяснява, факт е, че



България не посмя да заяви ясно своята позиция



и това не помага на нейния авторитет нито пред народа й, нито пред света. Няма гаранция обаче и за авторитета на държавите, които побързаха да признаят Косово. Изолирали се в строго охранявана зала, външните министри на държавите от ЕС се опитаха завчера да извършат велико тайнство - раждането на обща европейска политика за Балканите - но не успяха. За разлика от папския конклав, който при подобна секретност избира глава на Ватикана и възвестява успеха си чрез изпускане на бял дим през комина, министерският конклав в Брюксел изпусна само въздишка: всеки да решава сам.

Главният проблем не е нито в Косово, нито в Сърбия, нито в Русия, нито дори в ООН. Бедата е в самия Европейски съюз, и то не от вчера. В момент, когато тече ратификацията на новия му основен договор - Лисабонския, 27-те държави-членки дават пример, че не вярват в една от основните му цели: общата европейска външна политика. Какъв бе смисълът да се прави институционална реформа и да се въвеждат постове, олицетворяващи пред света целия съюз, когато никой не би могъл да изрази от името на ЕС ясна позиция към такъв важен въпрос като отцепването на територия от международно призната държава? Трябва да се направи магия, за да може Косово да стане субект на международното право чрез нарушаване на международното право и това да изглежда в реда на нещата.



Евросъюзът има проблем със себе си,



защото от 17 години противоречи на собствената си политическа логика, когато става дума за Балканите. Неговата главна амбиция - изграждането на Голяма Европа - се съпровожда от точно противоположния процес - раздробяването на бивша Югославия. Надеждата е, че нейната разпиляна мозайка ще бъде събрана един ден под общия европейски покрив, като се върви по възможно най-дългия път.

Но защо нещо да е лесно, щом може да е трудно? Още през 1991 г., когато Словения първа тръгна да се цепи от югофедерацията, френският президент Франсоа Митеран призоваваше ЕС да не бърза с признаването й, докато не бъде изработена обща позиция. Той предупреди специално германския канцлер Хелмут Кол, защото го подозираше, че е припрян. Тогава ЕС наброяваше само 12 държави и в сравнение с днешните 27 можеше по-лесно да съгласува политиката си. Германия обаче сякаш си спомни, че преди 1200 години словенската територия е била под баварско управление, и реши да действа самостоятелно, като насърчи отцепването. Това бе сигнал за още един германски приятел в югофедерацията - Хърватия - да тръгне по същия път. По-нататък



видяхме как действа американската теория на доминото,



измислена в друго време за друга част от света. Тя бе логично продължение на приложената най-напред в Югославия по американска рецепта "шокова терапия", която превърна федерацията в банкрутирала държава. Югорепубликите се разбягаха да се спасяват поединично от мизерията, както се разбяга и населението.

Парадоксът е, че залезът на комунизма завари Югославия в най-изгодна позиция да кандидатства за членство в ЕС, защото в сравнение с бившите съветски сателити винаги е стояла по-близо до Запада. Грубите грешки на собственото й националистическо ръководство, комбинирани с лоши съвети от Вашингтон и други европейски столици, я поставиха накрая на опашката от кандидати. Вместо тя да приема България, Румъния и другите бивши социалистически страни в ЕС, бе изпреварена от всички, като бившите югорепублики (с изключение на Словения) сега трябва да чакат от тях оценка колко са готови за членство.

Каквито и проблеми да е създавала Югославия (и в частност Сърбия) на България, нейното разпадане не ни направи по-щастливи. Народът правилно е казал, че не бива да се радваш, когато гори къщата на съседа. Раздробяването на Балканите не облекчи интегрирането ни в Европа, а му постави пречки, които ще ни спъват години въпреки формалното ни членство. Беззаконието се превърна в люпилня на организирани престъпни структури, които се развихриха най-много по време на югоембаргото и войните. Независимо Косово стана пример как една



кланово-мафиотска общност може да се превърне в държава,



щом няма сила, която да я спре. По мнение на западни експерти албанската мафия е най-трудно пробиваемата. Нейното легитимиране е признание за капитулация на европейския правов ред.

Превръщането на Косово в протекторат на ЕС показва, че той поема колективна отговорност за последиците от неговото отцепване въпреки отсъствието на колективна позиция за признаването на неговата независимост. След като НАТО пое охраната на границите на територията, Брюксел се ангажира да изпрати полицаи и съдии, които да поддържат подобие на законност. Предстои да станем свидетели на комична игра на правосъдие, защото трудно бихме си представили как някой европеец арестува и съди в Прищина приятели на косовския премиер Хашим Тачи.

Вече видяхме колко е ефикасен европейският натиск за борба с организираната престъпност в България. Още по-неефикасен ще бъде в Косово, защото Брюксел дори не може да го заплаши с предпазна клауза (както заплашва България), т.е. че няма да признава решенията на неговите съдилища. Това би означавало да не признава собствените си решения. В поредицата от абсурди обаче какво ли не би могло да се случи. Няма как погазването на закона да стане източник на правото.