----------------

Доц. д-р Вера Ганчева е литературен изследовател, критик и преводач на скандинавска литература. Завършва славянска филология в Софийския университет и изучава шведски език и скандинавски литератури в Стокхолмския университет. Нейна е заслугата за оформянето на специалността "Скандинавистика" като академична дисциплина. На 10 януари т.г. за дейността си Вера Ганчева получи шведския "Кралски орден на полярната звезда" - първа степен.

------------------



- Какво означава това изключително престижно отличие за вас?

- За мен това е много голямо и, да призная, неочаквано признание. Наистина, моята дейност за интерпретиране и популяризиране на скандинавската култура не се заключава само в областта на превода. Като издател в "Народна култура" и сетне в "Хемус" представих доста автори от Севера. Писала съм много предговори и студии, преподавам скандинавска и шведска литература. Тоест това е може би един вид комплексна оценка на стремежа ми да привлека вниманието у нас към една култура, която много ценя и смятам, че в редица отношения би могла да служи като полезен модел и за нашата, особено от гледна точка на амбицията й да излезе на световна сцена.

- Вие сте изключително добре запозната с кухнята около номинирането на родни писатели за Нобеловата награда за литература. Какво ще разкажете за читателите ни?

- От по-ново време първо Багряна беше тази, която стигна много нависоко в номинирането, тя влезе в така наречената шорт-листа, имаше лоби и в академията. Тогава посланик в Стокхолм беше моят баща, та знам в детайли нещата. Името й се въртеше в Швеция, излязоха много статии за нея. Държавата също се включи мощно в кампанията, искам да подчертая специално това. Но за голямо съжаление Багряна не успя. И една от причините е, че преводите й не станаха добре на шведски. Две жени ги правиха, една доцентка по славистика и една от съпругите на Ингмар Бергман, която беше сърбохърватистка.

Втората идея за българска Нобелова номинация беше лично на Людмила Живкова. Ставаше дума за Емилиян Станев, било е май декември 1978 г. Александър Фол ме извика и ми каза, че по поръчение на Людмила трябва да замина за Швеция, за да разширявам и обновявам контактите с Шведската академия. Благодарение на Артур Лундквист още от времето, когато се спрягаше името на Багряна, аз бях създала известни връзки там. В Швеция тогава имахме един прекрасен посланик, Чавдар Дамянов, който така подготви нещата, че наистина около Емилиян Станев се създаде извънредно благоприятна ситуация. Излезе на шведски в прекрасен превод, макар и не в целия си обем, романът му "Антихрист". Но писателят почина през 1979 г.

Третият случай, който е косвено признание за България и трябва да се знае, че това е така, беше Елиас Канети, чието награждаване се обвърза с честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава.

Ларш Юленстен, между другото голям ценител на Антон Дончев, и още няколко членове на Шведската академия, между които и големият поет Йостен Шьостранд, председател на Нобеловия комитет и по-късно доктор хонорис кауза на Софийския университет, през август 1981 г. ме поканиха на вечеря и ме подпитаха много дипломатично как ние, от българска страна, бихме реагирали, ако Канети, който е роден в Русе, получи Нобелова награда. Подобна идея ме зарадва - аз впрочем съм автор на първата статия за този голям писател, публикувана в българския печат, а в "Народна култура" най-напред го издадохме на български. Канети наистина стана нобелов лауреат. Почти веднага ми се обади Боян Трайков, тогава директор на БТА, който ме извика на спешно съвещание при него във връзка с това събитие - възложили му от най-високо ниво да събере хора, които да дадат идея как България да погледне на тази награда. И той самият, и останалите присъстващи (помня, че сред тях беше Любомир Левчев) бяхме на мнение, че трябва да поздравим Шведската академия, че трябва да се радваме на тази чест, да стане ясно на цял свят, че този творец е роден именно в България, в Русе. Така и стана в крайна сметка. Това между другото аз наистина считам като някакъв реверанс към България, макар и косвен.

Йордан Радичков също имаше добри шансове. Той попадна на превъзходна преводачка и книгите му много се харесаха в Швеция - и "Горещо пладне", и "Неосветените дворове", пиесата му "Януари" също беше поставена. Малко усилие трябваше да се направи от страна на държавата - да подеме европейска и световна кампания за нашия писател. Но тя не стори това. Малко наши автори са излизали на шведски, трябва да отбележим това - Антон Дончев и Йордан Радичков в средата на 70-те години и оттогава - нищо. Вече над 30 години голям български прозаик не е бил превеждан там. Има впрочем хубав превод на "Естествен роман" на Георги Господинов, който, убедена съм, ще се хареса и на шведските читатели. Търси се обаче издателство. Между другото в най-четения всекидневник на Швеция "Дагенс нюхетер" излезе чудесна статия за трима наши млади автори - Теодора Димова, Георги Господинов и Алек Попов.

Фактически в момента реални, добри шансове има Антон Дончев. Защото "Време разделно" наистина е световно явление, а и името му е известно, включително и в Шведската академия. Но тези шансове ще пропаднат, ако не се действа държавнически, с размах.

- Вие сте дългогодишен издател, как ще оцените днешната ситуация в тази сфера на културата ни?

- След промяната издателската дейност се либерализира, в смисъл, че се разкрепости от контрола и попечителството на държавата. Но и загуби нейната подкрепа. Нашето издателство "Народна култура" водеше една, общо-взето, много либерална тематична политика. Все пак с доста неща трябваше да се съобразяваме, защото държавата плащаше всичко - и книгите, и заплатите ни, и разпространението на продукцията.

След голямата промяна и в тази дейност съвсем естествено имаше сътресение, защото всички тези хора, които работеха в държавните издателства и бяха много добри специалисти, се оказаха изхвърлени зад борда. Започна един свръхдинамичен процес, в който и аз се включих, по-скоро по екзистенциална принуда. Всъщност голяма част от тази интелигенция започна да прави частни издателства и да издава книги по собствен вкус.Това беше доста хаотичен период, защото новите издатели всъщност нямаха опит, малко бяха "старите пушки" като моя милост. Така или иначе, едва сега, след толкова години, можем да говорим за истински, и то добър резултат.

- Споделете случаи на цензура, ако е имало такива.

- В "Народна култура"?

- Да.

- Случаи на откровена цензура е нямало. Имаше т.нар. купюри, когато изрязваш нещо от текста. Към тях сме прибягвали главно от гледна точка на онова, което при социализма се считаше за вулгарност и цинизъм. Или, да речем, заради някои по-деликатни етнически моменти, спомням си например, че не можехме да издадем романа "Цигански барон" с това заглавие... Ще дам един твърде характерен пример. Издадохме прекрасната книга на сръбския писател Милорад Павич, "Хазарски речник". В нея се намесихме на няколко места с помощта на акад. Динеков, защото авторът си бе позволил хулно отношение към светите братя Кирил и Методий. Тогава едва ли не през три месеца плановете на нашето издателство се гледаха под лупа в съответния отдел в ЦК. Нямаш представа колко съм задължена на Стоян Михайлов и на няколко жени от този отдел, например Евгения Аврамова, лека й пръст, които ме предупреждаваха какво се готви. Аз, разбира се, подготвях пледоарията си. За "Отнесени от вихъра" например по сигнал на Станка Шопова имаше нарочно заседание на Политбюро. Спомням си как писах обяснение, че в романа няма апологетика на робовладелския строй.

- Друга книга?

- Още един подходящ пример за такъв купюр: Кастанеда. Кастанеда представихме за първи път в България, и то с "Пътуване към Икстлан". Но изрязохме няколко пасажа, свързани с употребата на тази трева, която Дон Хуан препоръчва за халюцинативни състояния. Цялата му философия обаче остана непокътната.

Разбира се, съобразявали сме се с конюнктурата, защото иначе не можеш да си вършиш полезната страна от работата. Смятам, че "Народна култура" може да се гордее с това, което пускаше, и начина, по който правехме това. Ние пускахме много смели неща, примерно поезията на Джон Ленън в превод на Георги Рупчев, което стана по идея и под редакцията на неговия приятел Владимир Левчев, който работеше при нас. Алън Гинсбърг също излезе по негова идея, той беше преводачът. Сега също има много добри издателства, радвам се на това, което пускат. Но смятам, че нивото на "Народна култура" в българското книгоиздаване все още не е достигнато. Особено ценно в "Народна култура" беше организираността на продукцията, ние вкарахме книгите в библиотеки и поредици според една от най-добрите традиции на класическото българско и световно книгоиздаване.

- Какво става с прекрасната ежегодна поетична награда на името на вашия покоен съпруг, поета Владимир Башев?

- Тя не е връчвана от три години - поради липса на средства и на официален статут. През последните години лауреатите й получаваха картини на художници, близки приятели на Владимир Башев. 6-7 млади поети взеха картини от такива майстори като Светлин Русев, Енчо Пиронков, Румен Скорчев, Атанас Нейков... Но тази "просия" не можеше да продължи до безкрай. Разговарях с председателя на СБП Николай Петев, той ме увери, че Съюзът ще подкрепи една такава инициатива, но ще се наложи да отида при зам.-министърката Надежда Захариева и "Владимир Башев" официално да добие статут на национална награда. Отидох при Надежда Захариева - да припомня, че Дамян Дамянов и Владимир Башев бяха изключително близки и след като й се обадих, тя веднага ме прие. Но оттогава, от 2006 г., когато занесохме на Надежда писмото, подписано от членовете на журито Валентина Радинска, Георги Константинов и Люблина Желева от Националния литературен музей, няма никакво движение по този въпрос. Между другото, училището, което беше назовано на негово име, вече не се казва "Владимир Башев". Слава Богу, все още има улица на негово име.