В последните дни темата за грамотността на учениците в българското училище придоби отново актуалност покрай трескавата подготовка за въвеждането на матурите. Другата причина да се заговори по-активно за проблема е и констатацията на министрите по образованието от държавите-членки на ЕС, че ниската грамотност сред българските ученици на 15-годишна възраст смъква общото ниво на грамотност в ЕС. Общността си постави за цел до 2010 г. делът на учениците със слаба четивна грамотност да се намали с 20%. Според статистиката обаче този дял, вместо да спада, е нараснал с 13 на сто от 2000 г. досега. Докато Финландия е сред водещите страни в световен мащаб по този показател, България и Румъния са пълната й противоположност - с повече от половината 15-годишни неграмотни.

Когато на 4 декември м.г. министър Вълчев представи резултатите от последното проучване на грамотността PISA смущаващите цифри за слабите резултати на българчетата и негативните оценки за функционалността на родното училище тактично бяха спестени - дали от нежелание да бъдат обвинявани учителите толкова скоро след стачката, или поради съзнанието за липсващия синхрон между нашите и международните стандарти за оценяване на знанията.

Сравнимата с африканските реалности неграмотност на нашите ученици (28-29% неграмотни и 22-24% на границата на грамотността по четене и писане) драстично се разминава с високите дипломи на абитуриентите от последните години (среден успех "Много добър" 4.99 на завършилите гимназия през 2007 г.). Това разминаване сочи един от основните недъзи на и без това инвалидизираното родно училище - масовото завишаване на оценки, което покрива с добре изглеждаща, но лесно ронеща се боя фасадата на днешната училищна образованост. Фасада, зад която тъжно немеят стаите на апатията и коридорите на безсилието и която под строгия поглед на школските директори хиляди учители волю-неволю боядисват, за да не изсъхнат четките им в чакалните на бюрата за безработни. Защото днешният учител, особено след въвеждането на делегираните бюджети, не може да си позволи безнаказано да използва срочни и годишни оценки, по-ниски от 4, а този, който все пак има неблагоразумието да го стори, бива подложен от родители и директори на такъв натиск, че се принуждава да снижи рязко критериите си или да напусне "доброволно".

Не са малко учениците, които дължат дипломирането си с висок успех не на собствената си усърдност, а на твърде ангажираните си с преки контакти с учителите родители. Постоянните посещения на нечия майка с претенции за оценки от контролни и класни работи, ежеседмичните й телефонни обаждания с изискване за мотивация на поредната тройка от устно изпитване са в състояние да изнудят не един даскал да махне с ръка и да оформи четворка въпреки отчайващата липса на знания у наследника на амбициозния родител. А след въвеждането на делегираните бюджети "мотивиращ фактор" може да се окаже и заплахата, че детето ще бъде преместено в училище с по-приемливи критерии за оценяване. Заплаха, която, достигнала до директора, едва ли би останала необсъдена на четири очи с прекомерно принципния учител.

В особено деликатна ситуация се оказват и онези даскали, които преподават на учителски деца. От тях родителят колега очаква не само висока оценка - изисква се "Отличен" или в краен случай (ако ученикът е много несериозен) оценката може да падне на "Много добър". Една криворазбрана солидарност в гилдията, която превръща учителските деца в привилегировани и така, осигурявайки им лесни оценки, непряко ги провокира да се отдадат на мързела, очаквайки, че никой няма да си позволи да им развали успеха.

Разбира се, има и други случаи, в които учителите се виждат принудени (а много често и изнудени) да поставят необосновано високи оценки, и то не само на отделни ученици, а на цели класове. Как например ще оформиш оценка "Слаб" или "Среден" на ученик, чийто баща е общински съветник, шеф на местната "Топлофикация" или крупен бизнесмен? Та нали възмутеният от липсата на респект към него родител ще се свърже веднага с прекия ти началник - училищния директор, който от своя страна ще предпочете комфортните отношения със силните на деня и ще те принуди да преразгледаш оценката. Едно такова преразглеждане със задна дата, когато децата са чули от теб оценката на всеки един, е особено унизително, защото няма как да остане скрито. И когато то все пак се наложи, елементарното чувство за справедливост ти налага пропорционално да завишиш оценките на всички останали деца от класа. Поставени пред един такъв възможен избор, почти всички учители решават да си спестят заплахите и изнудването, като изпишат в графата за срочна/годишна оценка на класа стройна колона от шестици. А ако все пак някой реши, че достойнството му на педагог е по-ценно от спокойствието, може да бъде сигурен, че ръководството на училището ще успее да настрои срещу него по-отстъпчивите му и конформистки настроени колеги, и то с аргументи, които при делегиран бюджет имат особена тежест: училището трябва да направи успешен прием, а как родителите ще пожелаят да запишат детето си там, където съществува голяма вероятност то да завърши с нисък успех? Щом учениците се пренасочат към школа с по-ниски критерии за оценяване, пада бройката деца, от която зависи бюджетът на конкретното училище, респективно може да се стигне до закриването на щатни учителски места или да се блокира ръстът на надниците. Така принципните учители се виждат принудени, за да не бъдат припознати като виновници за неуспешния прием, да поставят оценки, които ще направят образа на училището по-привлекателен за децата и родителите.

Самите школски директори разполагат с разнообразни механизми, чрез които "мотивират" учителите да завишават масово оценките. На принципния даскал например публично и при най-незначителни поводи се натяква, че щом същите ученици имат при други учители само отлични оценки, явно проблемът не е в тях - той не може да ги увлече, не умее да ги научи. Но нима може да направиш отличници по математика всички деца, влезли в училище по изкуствата от любов към рисуването или музиката? И дали въобще е нужно?

Мнозина учители в гимназиална степен пък завишават с цели единици годишните оценки на учениците си, за да ги направят по-конкурентни при кандидатстване във вуз. На пръв поглед мотивът е дори благороден, ала тези лъжеотличници скоро се превръщат в проблем за университетските преподаватели.

Да не забравяме още, че голяма част от неадекватните на знанията оценки се дължат на масовото преписване, характерно от десетилетия за българското училище. Нашите ученици имат невероятно богат набор от отработени и доведени почти до нивото на изкуство техники на "заимстване" на знания от съученици. По-важен обаче е въпросът защо повечето учители си затварят очите дори пред най-нескопосаните преписвачи. Отговорът, уви, е твърде тъжен. Българските учители вече нямат сили да отстояват правата си на достойни преподаватели и възпитатели, немалка част са в предпенсионна възраст. Нямат и увереност, че прекият им работодател ще застане на тяхна страна, защото високите оценки градят добър (макар и само фасаден) имидж на училището. Заплашвани от агресивни ученици и родители, принудени да се съобразяват с общата нагласа за подаряване на високи оценки, мнозина прегръщат максимата "И вълкът сит, и агнето цяло" и използват двойката единствено като отчаян сигнал към родителите, че детето изостава фрапиращо по предмета.

Къде е изходът?

При наличието на толкова сериозни предпоставки, чрез които днешното училищно образование като конюнктурна среда и като част от обществените взаимоотношения налага на учителите да завишават с цели единици оценките на гимназистите, може би е наложително Министерството на образованието и науката да инициира промяна в нормативната уредба за формиране на учителските заплати и да ги обвърже пряко с разминаването (което да се отчита в края на всяка учебна година) между оценките от вътрешното училищно и външното оценяване. И ако несъответствието надвишава една разписана като допустима стъпка, е целесъобразно учителят да губи правото си на актуализация на заплатата. Рестриктивните мерки, разбира се, са краен изход, но към настоящия момент те са единственият адекватен подход, защото ще функционират, ако навлизат в най-острия проблем на гилдията - финансовия.