По правило в такива годишнини българските историци се настройват на юбилеен лад, както биха казали самите руснаци. В условията на крепнеща демокрация този лад обаче може да прозвучи в най-различни композиции - от русофилски напеви, през етюди, съчетаващи признателност и прагматизъм, до мрачен антируски реквием или дори звучни ориенталски ритми, напомнящи ни, че би било по-добре да не бяхме освобождавани. Като цяло това творчество отразява съвременни политически спорове, в които фактите от самата Руско-турска война понякога са съвсем не причём. А те май не се изчерпват само със Свищов, Стара Загора, Шипка, Плевен, София, Сан Стефано и Берлин, подвизите на подполковник Калитин, героизма на опълченците или пътя към София, клането в Стара Загора или полупремълчаваните страдания на мюсюлманското население. Нито пък трябва да служат само като аргументи и контрааргументи за характера на руската политика на Балканите.

Войната е достатъчно сложна, за да бъде оценявана едностранно. Проявите на героизъм също едва ли трябва да се рисуват в черно и бяло. Така едно произведение за войната, издадено през 1884 г. в Пловдив, започва твърде неочаквано: "Плодородието на жътвата през лятото на 1877 год. беше твърде изобилно [...], дето напълно може да се каже: че само тая година бе отредена от природата за възнаграждение трудът на земледелецът, както и неговото сполучвание за доисплащание на своите частни и общи дългове. Надеждата за сполука от земните произведения също се отразяващи и на търговците в сърцата, които считаха себе си за честити, че сега е сгодното време за тях да поуголемят своите бъдещи капитали. Въобще радостта беше обща както на орачът, търговецът, взаимодавецът, бакалинът, богатий, така и за сиромах".

Същевремено тази идилия е помрачена: "Па из главата на всички се виеше една обща мисъл, в която се криеха две неща, едното бе войната на Русия, обявена на Турция през 1877 год. априлий 12 и минаването на Руските войски през река Прут за избавлението ни от турския ярем; другото, турските зверства как ще можат да са прекарат и претърпят до дохожданието на избавителите ни, когато ужасът от страшните им зверства бе всякога изправен пред очите, като звер, който на часът е готов да лиши от живот ловът си и да го глътне". Желанието за подвизи трудно може да се открие във въпросния цитат. Това е напълно обяснимо - героизмът е присъщ на малцина. Тяхно е и мястото в историята.

Друг интересен оттенък можем да открием в "преданието" за Дамян Джунов, по-известен и като Цар Дамян от село Брезе. Въпросният "монарх" бил с просръбска ориентация и желаел Брезе да се присъедини към Сърбия. Когато до селото се появява руска разузнавателна част, в която бил и местният поп Гълъб, Дамян заедно с още двама души открива стрелба по тях. Първоначално русите отстъпват, но след като се информират с кого си имат работа, се връщат и залавят "царя" и двамината му поданици. Те са изпратени на заточение, от което се завръща само един от размирниците. Според преданието същият бил освободен от руските власти, но трябвало пеша да бие пътя от Сибир до Брезе. Това му отнело шест месеца. Завърнал се с брада до кръста, та жена му не могла да го познае. Трудно е да се отрече храбростта на тримата мъже - сражават се сами с цяла руска част. От днешна гледна точка обаче ние едва ли ги възприемаме като герои. По-скоро осъдително като предатели или снизходително като някакви заблудени хора.

Друг позабравен доскоро "цар" се появява в Трънско. Това е легендарният капитан Симо Соколов. Той е изтъкнат деец на българското и сръбското национално движение. Обвързаността му със Сърбия може да се обясни със съществуването на автономно сръбско княжество много преди възстановяването на българската държавност. Както забелязва един негов съвременник: "Тогава имаше само Сърбия, нямаше София. У Смедерово съм остарял. Девет месеца седим там, три месеца дома презимуем." По време на войната Соколов е офицер от сръбската армия. След като сърбите превземат Пирот, той се отправя към Трън, за да вдигне въстание. Пристига в града на 19 декември. Там му е устроено тържествено посрещане. Народът ликува: "Да живее великий Александър избавител наш, да живее великий княз Николай, да живее княза Милана сръбски и сръбската войска". Районът е освободен и начело на бунтовниците Соколов се отправя за Кюстендил. Заедно с Ильо войвода води сражения с османските части, докато накрая градът е освободен с помощта на пристигналите руски отряди. Симо Соколов продължава дейността си и след сключеното между руси и османци примирие. В записките си той отбелязва: "Но аз като видях народът настървен на бой и одушевен, продължих въстанието и продължих напред. Така щото заминах Егри Паланка и захванах самостоятелно и неограничено да се разпореждам там в Македония, Егри Паланка, Пчинска околия и чак до Кратово въстанието се простря и такива има там юнаци, щото се възхищавах. Тия места аз освободих с въстаниците и бях неограничен господар". И наистина: "Така щото сам правех преговорите с турците, определях демаркационни предели, нареждах съдии администрация, свещеници и войската вече на първо место и това мое царство неограничено трая до юни месец 1878 г." Въпреки че Соколов решително се противопоставя срещу претенциите на Сърбия към Трънско, храбрите му действията през войната като че ли остават в сянка. Сигурно една от причините за това са "сръбските" моменти от живота му, които създават пречки за една по-късна героизация.

Разбира се, би било много еднозначно и повърхностно да се акцентира само върху подобни детайли. Те могат само да придадат повече колорит на историческата картина за войната, не и да бъдат в центъра на композицията, където винаги ще се строяват руските войни и българските опълченци. В действителност има нещо много рицарско и романтично в действията на Русия по време на войната, което едва ли е можело да бъде разбрано от "орачът, търговецът, взаимодавецът, бакалинът", мислещи за "поуголемяването" на капиталите си.

Като че ли самият Александър II задава този романтичен тон. Решено е, че най-изтъкнатите представители на царската фамилия трябва да водят армията. Бегъл поглед върху великите князе е достъчен: великият княз Николай Николаевич, брат на императора, е главнокомандващ, престолонаследникът Александър Александрович командва Русчукския отряд, великият княз Михаил Николаевич командва войските в Кавказ, третият син на императора - Владимир Александрович, също участва във войната. Вероятно царят решава да използва бойните действия за укрепване на престижа на династията, сериозно разклатен вследствие противоречивите резултати от отмяната на крепостничеството.

Самият император прекарва месеци на Балканите - кръщава българчета, посещава ранените, както той сам се изразява: "Аз отивам там, за да бъда милосърден брат". Макар да не смята да се бърка в ръководството на армията, в самата Русия особено след първите неуспешни атаки при Плевен се надигат гласове, че с присъствието си императорът обърква командващите. Призовават монархa да се завърне в Петербург. Точно това пък го кара да стои в непосредствена близост до сраженията. Не може да остави войската в критичните дни. В момент, когато отчаяните руси при Плевен се колебаят дали да не се оттеглят, именно царят е този, който поема отговорността за преминаване към обсада на града.

В същото време присъствието на твърде много аристократи, особено при Плевен, е фатално за хиляди обикновени руски войници и офицери, пък и за немалко дворяни. За сметка на романтични рицарски сцени като предаването на Осман паша, връщането на сабята му, храброто, но и парадно държане на Скобелев, изисканата пруска стойка на румънския княз Карол, грешките, допуснати при воденето на бойните действия са толкова много, че ехидни наблюдатели определят войната като двубой между едноок и слепец. Слепецът е Османската империя. Показателно е, че в крайна сметка обсадата на града е поверена на генерал Едуард Тотлебен - един пресметлив разночинец, роден в Латвия.

Същевременно огромните руски жертви са в основата на култа към Русия сред българите. Началото на този култ реално е поставено с Руско-турската война. Той става част от ритуалите на гражданската религия на българската държава след 1878 г. Изразява се в многобройните паметници, посветени на знайните и незнайни руски герои, и ежегодните ритуали, свързани с почитането на войната и жертвите.

Скоро след Освобождението обаче прекомерната признателност към Русия предизвиква реакция сред част от българските национални дейци, считащи, че българските герои са незаслужено пренебрегнати. Показателно в това отношение е началото на биографията на Левски от Захари Стоянов:

"Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите ура и проливането на горещи сълзи над чуждите гробове и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после, и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижаваща се тълпа... Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. Каквото и да правим, техните истински почитатели знаят, че нашите сълзи са фалшиви, да не кажа нещо повече. "Признателност и братски чувства", викаме ние, и литературно, и дипломатически, и частно помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите герои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужавате горните почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни, без минало и без велики хора, то требва ли българската интелигенция да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си".

Така прекомерната почит към Русия е един от факторите, които стимулират постепенното изграждане на българския героичен пантеон. С това обаче култът към Русия не изчезва, напротив. Един от трайните политически резултати от този култ са свръхочакванията към освободителката, която трябва безрезервно да подкрепя всички български начинания. Самата Русия пък едва ли някога е оценявала достатъчно признателността на българския народ въпреки многобройните паметници, стотиците имена на улици и ежегодните ритуали, свързани с нея. Големите очаквания на българите и липсата на съзнание за признателността на освободените е добре илюстрирано в разговор на император Николай II с руския княз Г. Н. Трубецкой. Князът, който има репутацията на българофил в руското външно министерство, споделя, че отношението на България (впрочем и на Сърбия) към Русия му напомняло това на селското момче към кръстника си дворянин: "Според разбиранията на селянина дворянинът е длъжен да му помага до гроб, а в замяна изобщо не смята, че е нужно да прави каквото и да било за кръстника си. "Ама, какво ми обяснявате - прекъсна ме императорът, - та аз сам имам толкова кръщелници!...".

В този смисъл е излишно да се стремим към прагматизма в отношенията между България и Русия. Той никога няма да бъде на преден план.