Европа се готви за конфликт за Арктика. Това стана ясно от доклада на двама водещи еврокомисари, които прогнозираха силно изостряне на конкуренцията за достъп до енергийните ресурси и геополитически и социални кризи в резултат на климатичните промени.

В доклада, който върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността Хавиер Солана и европейският комисар за външните отношения Бенита Фереро-Валднер представиха на лидерите на 27-те страни от ЕС, се предупреждава за изостряне на напрежението между бедните и богатите държави и между Севера и Юга. Причината е глобалното затопляне, което се предизвиква главно от богатите Север и Запад, а въздействията от него ще са най-катастрофални за бедния Юг. Всичко това ще доведе до войни за енергийни ресурси, масова миграция, държавни кризи и политическа радикализация.

На практика първите индикации за подобно развитие на ситуацията вече са налице.

Русия остави националния си флаг на дъното до Северния полюс миналата година и подготвя заявка пред ООН за признаване на правата й върху 1.2 млн. кв. км от Арктика. Канада рипна, че полярният регион е неин. САЩ предупреждават за опасност от войни заради богатствата му, но се включват в надпреварата за подялбата му. На свой ред малка Дания с нейния остров мастодонт Гренландия призова 5-те арктически държави да се съберат край масата за преговори и да помислят какво да правят с "бялата шапка" на земното кълбо.



В Арктика живеят eдва 4 млн. души,



а дебелината на леда там надхвърля 3 метра. Въпреки това тя става "ябълка на раздора". Тя може да се сравни с Новите земи през XV-XIX век, които са се опитвали да си отнемат или поделят тогавашните велики сили - Испания, Португалия, Великобритания, Франция. Ако на времето Новият свят е примамвал със злато, сега Арктика привлича с нефт и газ. По една проста причина - енергосуровините привършват. Геологическото дружество на САЩ смята, че теоретично под "бялата шапка" трябва да се намират до 25% от световните запаси на нефт и газ. Руската страна пък говори условно за 5 млрд. тона гориво. Очакваното глобално затопляне следващите 30 години не само ще облекчи добива и транспорта на ресурсите, но и ще открие за корабоплаването Северозападния проход от Северна Америка в Азия - това би спестило хиляди километри плаване и стотици милиони разходи. Отделно Арктика таи и други богатства - диаманти, никел, олово, злато.

До първата половина на ХХ в. Канада, САЩ, Норвегия и бившият Съветски съюз са предявявали претенциите към региона по един или друг начин. Те обаче не са били институционализирани от международното право. Първата стъпка в това отношение е направена през през 1950 г., когато Канада чрез Международен арбитражен съд на ООН се опита да узакони като свое пространството от полярното й крайбрежие до Северния полюс. Темида отхвърли мерака й, но постанови, че това пространство ще мине под контрола на Отава, ако следващите 100 години никой не докаже правата си върху него. Така днес



Канада е с една обиколка по-напред,



а конкурентите й Русия, САЩ, Норвегия и Дания напират да я догонят. Те са потенциалните претенденти за Арктика, защото граничат с нея.

Фундаментален момент в решаването на проблема е Международната конвенция по морското право от 1982 г. Тя определя начина, чрез който четирите страни ще могат да докажат правата си върху Арктика и да анулират канадската заявка за монопол върху нея. Документът разрешава на всяка страна да претендира за права извън фиксираната 200-милна икономическа зона, най-рано 10 години след като е ратифицирала конвенцията. Въпросното десетилетие се отпуска на страната, за да събира доказателства върху арктическите си права. В случая най-важното доказателство е общият геологически строеж на континенталния й шелф и зоната, за която тя претендира. Това се доказва с редица изследвания в определени зони на Арктика. Смята се, че заинтересованите страни трябва да проучат общо 24 000 кв. км. След това страната подава заявката за арктически права пред международна институция - Комисията на ООН по границите на континенталния шелф. Това е специализираната институция, оторизирана



да раздава "полярно правосъдие"



Първа по тази писта се пусна Норвегия, ратифицирала конвенцията през 1996 г. Според установения ред през 2006 г. тя подаде в комисията заявки да се разшири икономическата й зона в три района - Северния ледовит океан, Баренцово и Норвежко море. Комисията обаче още не се е произнесла по норвежката заявка. Осло претендира общо за 250 000 кв. км от Арктика.

През 2007 г. дойде ред и на Русия, ратифицирала конвенцията през 1997 г. По принцип Москва претендира за обширния триъгълник Море Лаптеви-Северен полюс-Източносибирско море, но в момента е хвърлила око на два подводни хребета в Северния ледовит океан - Ломоносов и Менделеев. По-големият Ломоносов си е цяла планина, но под водата. Издига се на височина 3700 метра от океанското дъно и е дълга 1800 км - започва от Новосибирските острови, пресича Северния полюс и стига до канадския остров Елсмеер. Открита е през 1948 г. от съветска експедиция. Според руските оценки в района на двата хребета има 5 млрд. тона условно гориво - над половината от предполагаемите запаси от нефт и газ в Арктика. Москва твърди, че с досегашните си експедиции е събрала доказателства за общата геологическа основа на двата хребата и Сибирската континентална платформа.

Голяма геополитическа шумотевица се вдигна около втората руска експедиция миналия август, когато батискаф се спусна на дъното до Северния полюс, взе проби от него и остави там руския флаг. "Това не е XV век. Не може да вървиш по света, да оставяш флага си и да казваш: "Ние претендираме за тази територия. Арктика е канадска", скокна тогава канадският премиер Стивън Харпър. И други западни държави обвиниха Русия в агресия. Интересното е, че през 2002 г. на арктическото дъно флага си са оставяли същата тази Канада, плюс САЩ, Япония и Китай. "Смятаме, че Русия действа напълно законно, за да докаже претенциите си за шелфовата зона в Арктика, богата на нефт и газ", отбеляза пък Том Кейси, високопоставен дипломат на САЩ.

За Ломоносов претендират също Канада и Дания. Те обаче са ратифицирали конвенцията съответно през 2003 и 2004 г. и могат да предявят правата си и да оспорят руските претенции пред комисията най-рано през 2013 и 2014 г. Отава смята, че хребетът геологически е свързан с най-северния канадски остров Елсмеер, а Копенхаген - с Гренландия. Като цяло Канада събира доказателства за правата си върху територия от 802 900 кв. км, а Дания - за 160 600 кв. км. Двете страни разгръщат мрежа от сеизмични датчици, извършват геологически, геодезически и геофизически изследвания, изпращат и експедиции. Забавното е, че миналото лято Дания изпрати научна експедиция в Северния ледовит океан с участието на ледоразбивач от конкурентката Русия.



От петте в най-неизгодна позиция са САЩ



Засега те са аутсайдер в арктическата надпревара - просто Конгресът не е ратифицирал конвенцията. Досега е смятал, че придържането към нейните положения ограничава американските интереси. Действията на Русия, Канада и Дания обаче променят ситуацията. САЩ вече се чувстват уязвими, че са извън играта, че не могат да предявят претенции или да парират мераците на другите. Под натиска на Белия дом процедурата вече е задвижена и се очаква тази година Конгресът да ратифицира документа. Все пак САЩ не стоят със скръстени ръце. Сп. "Харпърс мегъзин" разкри, че вече четвърта година по проблема работи закрита междуведомствена група, която изследва арктическото морско дъно и го сканира с многолъчев сонар. По груби сметки Вашингтон може да предяви претенции за площ от 900 км от Аляска по посока към Северния полюс. Но това може да стане най-рано през 2018 г.



Темата Арктика има няколко конфликтни точки



Най-остър засега е спорът за хребета Ломоносов между Русия, Канада и Дания. Канада и Дания спорят за безлюдния остров Ханс, който с 804-те си кв. км дори не е обозначен на картите. Но тъй като е разположен по северозападното крайбрежие на Гренландия, той може да играе ключова роля за корабоплаването, когато Северозападният проход стане плавателен. За самия пък проход спорят Канада, която го смята за свой, и САЩ, които искат той да бъде световна собственост. Не е изключено двете държави да се сдърпат и за пространството северно от Аляска.

Всъщност колкото повече са споровете за "бялата шапка", толкова по-голяма е вероятността да се приложи датското предложение за диалог - петте страни да се разберат за арктическите си владения, а комисията да узакони решенията, без естествено да се пренебрегват научните доказателства. Комисията обаче няма да се произнесе преди и последната държава - в случая САЩ, да предяви своите претенции. Така че развръзката може да дойде най-рано след 10-ина години. Дотогава ще има главно медийни престрелки.