Това не е тема за петъчна колонка, това си е тема за първа страница, за "чело". Според изданието, където се натъкнах на нея, тя е между много строго охраняваните тайни на Източния блок. И макар по онова време да са се случвали и ред други шокиращи неща, човек трудно може да избегне тръпките, които го побиват при допира с такава тайна.
От професионална предпазливост допуснах, че това все пак може да е изплувало на повърхността след 1989 г., а аз просто не съм го забелязал. Но ред твърде информирани хора, които познавам, също никога не са чували за него. Онези, които са били посветени, най-вероятно вече не са живи.
Следа в обществената памет почти не е останала
Каквато впрочем е и целта на всяка подобна тайна. И това е поне една причина да й посветим тази колонка.
На 18 октомври 1949 г. на отдалечен пристан в пристанището на Одеса на борда на круизера "Русия" се качват множество елегантни млади хора с обемист багаж и при отличен ред. Днес можем да установим точната цифра: 668 офицери, сержанти и войници от 2-ри полк на дивизията "Дзержински" от т.н. Вътрешните войски на Министерство на държавната сигурност. След едно денонощие тези мъже се стоварват на варненското пристанище, а след още едно стигат крайната цел - София.
Интересна е предисторията на тази "командировка", както е наречена в излизащите напоследък на бял свят документи. Полкът трябвало да охранява футболен мач на стадион "Динамо". Вместо това на офицерите прочели строго секретна заповед, в която почти нямало тайни за издаване: нито крайната цел на пътуването, нито самата задача.
Два дни тренирали да се обръщат помежду си без звания, по-трудно било с преобличането. Отлично ушити костюми, двуредни пардесюта, меки шапки, първокачествени ризи и вратовръзки, скъпо бельо. Свалили ботушите и обули половинки, непознати инструктори обяснявали за какво служат иглите, копчетата за маншети, как се носят бомбетата в "онази страна, където отиват". (Страната никой не им съобщавал.). По целия този първокачествен гардероб не можело да се намери нито един етикет, марка или поне копче с какъвто и да е надпис. Шокиращо било също, че имало заповед да избират облекло с един-два номера по-голямо от действителния им размер. Загадката се разкрила едва когато тръгнали да патрулират по софийските улици с автомати, провесени под палтото. Отделно докарали камиони с куфари, също чуждестранни, скъпи на вид. По-малките - за автоматите. Средните - за картечниците. Най-големите - за минохвъргачките. Всичко това разглобено, естествено.
Едва в София, на място,
командирът на "мисията" посветил офицерите
в нейната цел: "да се помогне на българското правителство в осигуряването на държавната и обществената сигурност по време на процеса срещу Трайчо Костов и неговата групировка". Било съобщено, че "дзержинците" ще охраняват София, а сборен полк от киевския и минския полк на вътрешните войски ще действат в другите големи градове, пристанищата и граничните райони. И днес не става ясно смятали ли са изобщо в Москва България за чужбина, щом са й пращали вътрешни войски "на помощ"...
В столицата с настъпването на нощта новопристигналият "контингент" поемал охраната на ЦК на БКП, Народното събрание, Министерския съвет, съветското посолство, правителствените вили, радиото, затворите на ДС и други важни сгради, отбранителни и комуникационни обекти. Офицерите и командирите на наряди имали документи на български език, с които им се разрешавал безпрепятствен достъп до всички държавни учреждения и категорично се забранявало да им бъдат искани други документи за установяване на личността.
Всяка вечер в сградата на ЦК на БКП в закрити камиони пристигали нарядите на дивизията "Дзержински" - внушителна група "цивилни" лица, които разполагали постове от подземията до тавана. В някои кабинети войниците устройвали огневи точки и картечни гнезда. В затвора, където държали политическите затворници, всяка вечер съветски караул сменял българската охрана и оставал там до сутринта. Във вилата на Вълко Червенков, новия генерален секретар на БКП, също имало постове, а наоколо - картечници и минохвъргачки. Вождът и семейството му пиели чай и отивали до тоалетната под погледа на суровите дзержинци.
Пак така вечер по улиците излизали патрулни двойки, които контролирали града. Маршрутите им и разположението им били направени така, че при нужда да поставят под кръстосан огън целия център на столицата. Давали на войниците по малко български пари да си купят вестници и да се преструват, че внимателно ги четат, за да не ги заговорва никой. Комично е да си представи човек такова количество тържествено костюмирани широкоплещести мъже с двуредни пардесюта и меки шапки по улиците на купонна София - как майсторски се сливат с опърпаното след войната местно население и никой не ги отличава дори. А може и целта на тази дегизировка да е била именно "гостите" да се забелязват...
Процесът в София завършва, Трайчо Костов е екзекутиран на 17 декември, а в средата на януари 1950 г. 2-ри полк от дивизията "Дзержински" се прибира в Москва. От участниците в операцията вземат подписка за неразгласяване. Изглежда
този срок е изтекъл и днес тайната излиза наяве
Излизат онези строго охранявани страници, които просто са били откъснати от българската история през ХХ век.
Повечето българи от поколението, чиято съдба тази тайна засяга, вече ги няма. Те никога не научиха в чии ръце е била държавата им в онези месеци. Изглежда в липсата на информация има и нещо здравословно. Иначе народите на малките страни биха пребивавали в непрекъснат стрес. Остава подлият въпрос: какво ли има за нас в онези папки по света, чийто срок още "тече"? Да не говорим за другите, които днес се пълнят...
