Дългоочакваните национални дебати за политиката в сферата на националната сигурност тепърва предстоят. Въпроси от предимно тактическо естество засенчиха най-големия проблем, пред който ще се изправи новото правителство: как да се дефинира новият международен ред, възникнал от три едновременни революции, протичащи в момента в света: 1) трансформацията на традиционната държавна система в Европа; 2) предизвикателството, издигнато от радикалния ислям пред историческите представи за суверенитета; 3) изместващият се център на тежестта на международните дела от Атлантическия към Тихия и Индийския океан.

Ако следваме логиката на конвенционалното мислене, можем да стигнем до заключението, че разочарованието от едностранния подход на президента Джордж Буш е в основата на разногласията между САЩ и Европа. Но скоро след като новото правителство поеме властта, ще се открои главната разлика между двата бряга на Атлантика: че Америка е все още традиционна нация-държава, чиито граждани откликват на призивите за саможертва в името на възгледа за националния интерес, много по-широк от европейския.

Страните в Европа, подложени на изпитанията на две световни войни, решиха да прехвърлят важни аспекти от суверенитета си на Европейския съюз. Оказа се обаче, че политическите лоялности, характерни за нацията-държава, не могат да се прехвърлят автоматично. Европа е в преход между своето минало, което се опитва да преодолее, и бъдещето, от което все още е далеч.



В този процес същността на европейската държава се променя



Тъй като отделните държави не разграничават бъдещето си, а сплотеността на Европейския съюз все още не е подлагана на изпитание, способността на повечето европейски правителства да поискат от гражданите си саможертви съществено намалява. Държавите с най-дълга история като Великобритания и Франция са най-склонни да поемат международни военни задължения.

Потвърждава го спорът за използването на силите на НАТО в Афганистан. След 11 септември 2001 г. Северноатлантическият съвет, без да бъде помолен за това от Съединените щати, поиска взаимна помощ, позовавайки се на член 5 от Договора на НАТО. Но когато се наложи НАТО да поеме военни ангажименти, вътрешни съображения накараха много от съюзниците да намалят броя на военните и да ограничат мисиите, излагащи на опасност човешки живот. В резултат на това в Северноатлантическия съюз започна процес на еволюция към система "на две скорости" - съюз, действащ под диктата на събитията, чиито способности не съответстват на глобалните му задължения. След време ще се наложи една от двете възможности: или да бъдат предефинирани глобалните задължения, или да бъде официално възприета системата "на две скорости", при която политическите задължения и военните способности се хармонизират чрез някакъв вид система на "съюзи на желаещите".

Докато традиционната роля на държавата в Европа се ограничава по волята на правителствата, в Близкия изток ролята на държавата избледнява заради самия начин, по който бяха създадени тези държави. Страните, възникнали след разпадането на Османската империя, бяха създадени от силите, победили в Първата световна война. За разлика от европейските държави техните граници не бяха начертани по етнически или езикови принципи, а въз основа на равновесието между европейските сили, участващи в противоборства извън този район.





Днес радикалният ислям заплашва крехката държавна структура



с фундаменталистка интерпретация на Корана като основа на глобалното политическо устройство. Джихадисткият ислям отрича националния суверенитет, основан на светски държавни модели, и се стреми да разшири влиянието си над всички големи групи от хора с мюсюлманско вероизповедание. Тъй като ислямистите не приемат за легитимна нито международната система, нито вътрешната структура на съществуващите държави, тяхната идеология не признава западните понятия за преговори или равновесия в район, жизненоважен за сигурността и благоденствието на индустриалните държави. Това е всеобхватна битка и ние не можем да не я водим. Можем да изтеглим силите си от Ирак например, но ще се окажем принудени да оказваме съпротива от нови позиции, най-вероятно по-слаби. Дори привържениците на едностранно изтегляне от Ирак предвиждат там да останат войски с ограничена численост, за да предотвратят надигане на "Ал Кайда" или на радикалния ислям.





Тези промени протичат на фона на трета тенденция -



изместването на центъра на тежестта на международните дела от Атлантическия към Тихия и Индийския океан. Парадоксално е, че това преразпределяне на влияние се насочва към район на света, в който страните все още притежават характеристиките на традиционните европейски държави. Големите държави в Азия - Китай, Япония, Индия и след време вероятно Индонезия - гледат една на друга по начина, по който се възприемаха в миналото участниците в европейското равновесие на силите: като конкуренти - дори и в редките случаи, когато участват в общи начинания.

В миналото подобни промени в структурата на властта най-често водеха до войни, както стана при възхода на Германия в края на 19-и век. Днес възходът на Китай поражда много по-тревожни мисли. Вярно е, че китайско-американските отношения неизбежно ще съдържат класически геополитически елементи и съперничества. Те не бива да бъдат пренебрегвани. Но има и противотежести на тези елементи. Икономическата и финансовата глобализация, императивите в енергетиката и опазването на околната среда, както и разрушителната мощ на модерните оръжия налагат огромни усилия за глобално сътрудничество между Съединените щати и Китай. Ако са в отношения на противоборство, двете страни ще се окажат в положението на Европа след двете световни войни - тогава други общества постигнаха онова превъзходство, което европейските страни направиха опит да постигнат чрез саморазрушителен конфликт помежду си.

Никое предишно поколение не е било изправено пред няколко различни революции, протичащи едновременно в отделни части на света. Химеричен е стремежът да се намери лекарство, което да излекува цялостно болестта. В свят, където единствената свръхсила действа въз основа на прерогативите на модела нация-държава, изправена пред революция с религиозни мотиви, и където страните от Южна и Източна Азия все още се стремят към равновесие на силите, какъв да бъде по същността си международният ред, за да се приспособи към тези различни перспективи?

Каква да бъде ролята на Русия, която се придържа към възглед за суверенитета, подобен на американския, и към стратегическа концепция за равновесие на силите, подобна на азиатската? Адекватни ли са международните организации? Какви реалистични цели може да определи Америка за себе си и за световната общност? Постижима цел ли е вътрешната трансформация на големите държави? Към какви цели трябва да се стремим заедно и при какви екстремни обстоятелства са допустими едностранни действия?

Имаме нужда от дебати по тези проблеми, а не от лозунги, породени от групови интереси и предназначени за първите страници на вестниците. (БТА)

------------

*Хенри Кисинджър е държавен секретар в правителствата на президентите Ричард Никсън и Джералд Форд в периода 1973-1977 г.