България е страна с хилядолетна история. Демократичната ни история обаче е далеч по-кратка. И не само тя - периодите, в които българската икономика е била пазарна и се е развивала устойчиво в позитивна посока, са рядкост. По-чести са случаите, в които българската държава е изпитвала трудности в обслужването на дълговете си и е изпадала в неплатежоспособност.

Всичко това има значение, защото в много случаи нямаме добри практики от миналото, от които да се поучим. Не сме имали в историята толкова дълъг период на макроикономическа стабилност, конвертируема валута, растяща икономика и намаляващ правителствен дълг. Не сме имали и случай като страна да членуваме в нещо подобно на Европейския съюз. Правителствата на България не са имали практика да изкарват целите си мандати.

Много неща са нови и различни. Което



налага и да се мисли по новаторски начин



Можем да се научим от нашите предшественици какво се прави, когато държавата няма пари да си плаща дълговете. Не можем да научим обаче от тях какво да правим след десетилетие на финансова стабилност и как да осигурим още едно подобно десетилетие. Можем да се учим от миналото как се сменя правителство през няколко месеца или години. Но няма как от миналото да разберем какво трябва да прави правителство в края на пълния си мандат и как да спечели втори след това.

Все пак от последните две правителства, които успяха да изкарат пълен мандат, започнахме да научаваме някои неща. Например вече знаем, че харченето на излишъци за популистки проекти в края на управлението не гарантира преизбиране. Писането на програми за 10 години напред, които се приемат няколко месеца преди изборите и така и не започват да се изпълняват, също не помага. Какво тогава?

Изследванията в други страни показват, че за преизбирането на едно управление най-важни са икономическите резултати от неговия мандат. Ако икономиката се развива по-бързо, а доходите се увеличават осезаемо, вероятността за преизбиране е много по-голяма. В този смисъл постигането на ускорен ръст на икономиката би трябвало да е основна цел на правителството. Разбира се, в специфичния български контекст тук трябва да се добави и нуждата от подобряване на основни публични услуги като правосъдие и сигурност, администрация, здравеопазване, които също имат отношение към благосъстоянието на гражданите.

След като е ясна крайната цел на правителството (преизбиране) и как тя може да бъде постигната (реформи в икономиката и публичния сектор), е далеч по-лесно да се реши



какви промени в правителството и неговата политика са необходими



Политически въпроси като разпределение на постовете между различните партии вероятно са важни, но в крайна сметка те трябва да са на втори план. На първи план е необходимо да излезе прагматичната гледна точка - какво може да се постигне за една година, как това да стане и съответно кой да го направи.

Може да изглежда малко време, но една година е предостатъчна за много сериозни реформи. За толкова време например някои бивши социалистически страни са успявали да подобрят бизнес средата си до неузнаваемост. По този показател България все още не се справя добре, а бизнес средата в крайна сметка е много важна за темповете на икономическо развитие. В този смисъл това е една постижима реформа, която може да донесе позитивни ефекти много бързо.

Заявки за подобряване на бизнес средата имаше и в актуализираната програма от Хисаря. Но едно е нещо да се каже, а друго - да се направи. За да има реално подобрение на бизнес средата, съответните министри трябва да са съгласни да го направят - да отменят и облекчат регулативни режими, да се откажат от част от властта си, да либерализират някои сектори, да намалят бумащината, да приватизират и т.н. А



далеч не всички министри са склонни да правят реформи



Подобряването на публичния сектор също се сблъсква с подобни проблеми. Въпреки някои успехи от последните месеци намаляването на числеността на публичния сектор не се случва лесно. Подобряването и модернизирането на политиката в областта на здравеопазването три години не можаха да започнат. Електронното правителство е все още по-скоро виртуално, отколкото реално и т.н. Няма нужда да споменаваме съдебната система и МВР, където необходимостта от промени се забелязва и от Брюксел.

Дори някои успешни реформи е трудно да се продължат. Въпреки добрите резултати от намаляването на корпоративния данък и осигуровките, които насърчиха инвестициите, увеличиха заетостта, осигуриха повече пари на държавния бюджет и по-ниско облагане на работещите и фирмите, има немалко противници на последващи намаления на данъчното бреме. Всички ведомства искат да получат пари от излишъка, но рядко има някое, което да извърши оптимизиране на своите собствени разходи.

Сегашните смени в правителството даваха големи



възможности за създаване на подходяща среда за реформи



На практика малко министри бяха сигурни за местата си и това можеше да се използва за преодоляване на тяхната опозиция срещу реформите.

Всеки, който става или остава министър, би трябвало да поеме конкретни ангажименти за конкретни реформи през следващите месеци. Който счита, че не може да съкрати излишните чиновници, да спре неефективни разходни програми, да започне важни промени - не бива да става министър, или ако вече е такъв, трябваше да бъде сменен. След като дори Румен Петков беше принуден да подаде оставка, всеки от министрите можеше да си отиде, ако не изпълнява бързо и ефективно набелязаните реформи.

Вече е известно, че министър Масларова остава в правителството. Но тя наскоро се притесни, че поради намаление на броя на безработните и социално слабите няма как да си похарчи бюджета. В такъв случай тя трябва да поеме ангажимент сама да си съкрати бюджета и броя на чиновниците с поне една трета. След като министър Гайдарски не успя да започне най-после здравната реформа, очевидно трябваше да излезе от правителството. Всъщност министрите, които се противопоставят на намаляването на бюрокрацията и свръхрегулирането, трябва да имат същия избор - или си променят мнението, или си отиват.

Разбира се, щеше да подейства добре и съкращаването на няколко цели министерства. Но именно на тази радикална промяна коалицията не се реши. Очевидно заради партийни съображения и баланс, а на по административна целесъобразност.

Как Швеция може да работи с десет министерства, а България да не може? Министерствата на икономиката, на културата, на държавната администрация, бедствията, евроинтеграцията, транспорта спокойно могат да се премахнат, както и немалко агенции, комисии и пр. А вместо да се създават нови фигури като вицепремиер по еврофондовете, би трябвало да се придвижи реформата в съдебната система и полицията - защото нито един политик, бил той и вицепремиер, не може да замести институциите, които би трябвало да осигуряват върховенство на закона и да наказват корупцията.

В крайна сметка последната година на това правителство може да донесе реални резултати под формата на повишено благосъстояние. Дали властта е готова да поеме предизвикателството? Изборът е ясен - или една година популизъм и безславна загуба на изборите, или една година усилени реформи и повече надежда за втори мандат.