|
| Вера Мутафчиева |
На Великден обаче всички сме деца
Затова се обърнахме към петима български писатели от различни поколения с молба да се върнат към своите детски Великдени; споделеният спомен е вече част от общия празник.
Резултатът е пъстър: вижте сами.
---
А после ние (Мутафчиевци) сме били богомили!
По-рано, през детството на нашето поколение, из българско празниците бяха редки, че малцина ги и чувстваха - говоря за София. Празнувахме предимно скромно, отнесено към тогавашната средна класа, която в днешните ни очи би изглеждала бедна.
Великден например започваше с известна паника около козунаците, без изключение домашни. Майките ни изпращаха слугинчетата си (навремето дори във всяка под средно статистическа столична къща имаше слугинче) за брашно, яйца, мляко и мая. Сетне мама оставаше по бельо, за да издържи на тежкия физически труд в жегата, понеже температурата в кухнята
не трябвало да пада под 25-30 градуса;
дано бухне така тестото, замесено с от 5 до 10 кила брашно с разни фантазии - стафиди, бадеми, лимонени кори и прочие. Резултатът - при добро стечение на нещата, биваше грижливо разположен из всякакъв вид намаслени съдове, завит с чист чаршаф и оставен да втаса. При което госпожа и слугинче бдяха денонощно, да не би да нарушат тайнството. Дори и несъстоялото се (сиреч донякъде компрометирано) постижение на заранта момичето отнасяше в кварталната фурна, а ние тръпнехме в очакване на резултата.
Него мама завиваше като свидно новородено с много бял чаршаф, а ние душехме наоколо до неделната заран, когато козунакът (сервиран с чаша мляко) вече беше "баят", сиреч изсъхнал. Затуй и го дъвчехме икономично.
Запомнила съм и разговорите между софийски жени, които си подаряваха взаимно козунаци по Великден: всяка споделяше самокритиката си от така предложеното свое произведение. Обширна дисекция, обмен на технологии.
Десетина, че и повече години по-късно из София вече нямаше ни брашно, ни домакини, затуй пък
имаше държавен козунак
Той струваше по 1.20 лв. килото, но му се радвахме от душа, ако някой ни го подареше, макар слабо да напомняше ония, от детството ни. А биваше в продажба не преди Великден, ами в навечерието на 1 май, празника на труда. Нищо де - все пак Празник!
Колкото до друга предвеликденска практика, ежевечерното черкуване, спомен нямам. Не случайно преподобният епископ Партений ме уличи при една среща, че според православната църква цялото ни семейство е "богомилско". Не бях сигурна в извода му, понеже не е бил запознат с писаното от баща ми за поп Богомил. Освен от ДС да ни е регистрирала и църквата...
Накрая ще споделя: през 60-те години като редовен съпровождащ чуждестранни гости в Института за балканистика трябваше да придружа съветски и унгарски колеги през възкресната вечер около "Александър Невски". Стояхме на стъпалата пред БАН. А на три метра по-долу народната милиция биеше, влачеше и вкарваше в камионетки участници в поклонението. "У нас това би било невъзможно!" - изрече съветският професор (чист евреин). Унгарският нищо не каза. Потънах в земята от срам. Колкото до моите приятели, те откровено се опасяваха: "Отиде ми доцентурата!"
А после: ние (Мутафчиевци) сме били богомили! Не случайно православието не познава Реформация.
Великден например започваше с известна паника около козунаците, без изключение домашни. Майките ни изпращаха слугинчетата си (навремето дори във всяка под средно статистическа столична къща имаше слугинче) за брашно, яйца, мляко и мая. Сетне мама оставаше по бельо, за да издържи на тежкия физически труд в жегата, понеже температурата в кухнята
не трябвало да пада под 25-30 градуса;
дано бухне така тестото, замесено с от 5 до 10 кила брашно с разни фантазии - стафиди, бадеми, лимонени кори и прочие. Резултатът - при добро стечение на нещата, биваше грижливо разположен из всякакъв вид намаслени съдове, завит с чист чаршаф и оставен да втаса. При което госпожа и слугинче бдяха денонощно, да не би да нарушат тайнството. Дори и несъстоялото се (сиреч донякъде компрометирано) постижение на заранта момичето отнасяше в кварталната фурна, а ние тръпнехме в очакване на резултата.
Него мама завиваше като свидно новородено с много бял чаршаф, а ние душехме наоколо до неделната заран, когато козунакът (сервиран с чаша мляко) вече беше "баят", сиреч изсъхнал. Затуй и го дъвчехме икономично.
Запомнила съм и разговорите между софийски жени, които си подаряваха взаимно козунаци по Великден: всяка споделяше самокритиката си от така предложеното свое произведение. Обширна дисекция, обмен на технологии.
Десетина, че и повече години по-късно из София вече нямаше ни брашно, ни домакини, затуй пък
имаше държавен козунак
Той струваше по 1.20 лв. килото, но му се радвахме от душа, ако някой ни го подареше, макар слабо да напомняше ония, от детството ни. А биваше в продажба не преди Великден, ами в навечерието на 1 май, празника на труда. Нищо де - все пак Празник!
Колкото до друга предвеликденска практика, ежевечерното черкуване, спомен нямам. Не случайно преподобният епископ Партений ме уличи при една среща, че според православната църква цялото ни семейство е "богомилско". Не бях сигурна в извода му, понеже не е бил запознат с писаното от баща ми за поп Богомил. Освен от ДС да ни е регистрирала и църквата...
Накрая ще споделя: през 60-те години като редовен съпровождащ чуждестранни гости в Института за балканистика трябваше да придружа съветски и унгарски колеги през възкресната вечер около "Александър Невски". Стояхме на стъпалата пред БАН. А на три метра по-долу народната милиция биеше, влачеше и вкарваше в камионетки участници в поклонението. "У нас това би било невъзможно!" - изрече съветският професор (чист евреин). Унгарският нищо не каза. Потънах в земята от срам. Колкото до моите приятели, те откровено се опасяваха: "Отиде ми доцентурата!"
А после: ние (Мутафчиевци) сме били богомили! Не случайно православието не познава Реформация.
Едно време по Великден
Майка ми вярваше дълбоко. Баща ми спазваше традициите, но допускаше греховни постъпки - на Бъдни вечер изяждаше първо две постни сърми, след това настояваше мама да даде от блажните. Единият ми дядо беше строго религиозен, другият - либерално. Баба ми беше грижовно религиозна. Още от септември месец настояваше да се купят орехи за коледната баклава. В тази семейна среда аз се съобразявах с конюнктурата. Обичах, когато ме водеха на черкова, защо хорът и песнопенията ми се нравеха. Поповете ми бяха малко скучни, особено когато мънкаха под носа си. Виж Великата ектения, този музикален диалог между дякона и хора, беше нещо чудесно. Още повече в "Александър Невски" имаше един дякон бас, гласът му лазеше по пода, той просто произнасяше като заклинание "Господу помолимся" и хорът му отговаряше смирено и красиво "Господи помилуи".
Великден всъщност започваше от Страстната седмица. И аз дълбокомислено се опитвах
да разгранича страстната седмица от страстните жени,
за които бях подочул вече нещо.
Понеделник и вторник ходехме на бдение в "Свети Георги" - скучна работа. В сряда нямаше служба, но затова пък на Велики четвъртък имаше две знаменити събития. Сутрин с татко отивахме в "Света Неделя" на маслосвет, след което баща ми ми купуваше пържени мекици. От къде произлизаше този приятен обичай, не успях да разбера, но и до ден днешен обичам мекиците. И захарта, която неизбежно пада по реверите .
Вечерта на Велики четвъртък е знаменита. Дванайсетте евангелия. Александър Невски. Черквата е препълнена, но нашето семейство си има традиционно място. Вдясно от централния олтар, до една грамадна подпорна колона. На Велики четвъртък всички трябва да са в черквата. Няма срещи, няма други неотложни задължения. И едно предупреждение: първите две евангелия са отчайващо дълги и особено ако ги чете някой слабосилен свещеник. Затова ние си бяхме изработили стратегия, чакахме камбаната да удари два пъти, това означава, че са минали двете четения и едва тогава влизахме в черквата.
По време на службата на Велики четвъртък черковният хор има прекрасен репертоар и ако се случат свещениците да бъдат гласовити като незабравимия архимандрит Василий духовното преживяване е забележително. Цялото семейство чакаше да дойде ред на прочутата песен за двамата разбойници, разпнати заедно с Исуса. Единият, който ругае, а другият, който се кае и комуто Исус обещава, че още днес той ще бъде заедно с него в рая. Скоро след песента за благоразумния разбойник ние си тръгвахме за вкъщи, където щяха да се пекат козунаците, омесени още през деня. Жените в кухнята, а мъжете без благочестивия ми дядо Георги играеха карти в другата стая в очакване на първия опечен козунак. И това беше грях, но сладък. Баба ми приготвяше за мен едно специално увито козуначе с две червени яйца, забодени в него. Това козуначе още от нейното детство носело името "Дядо баба гони" защо - неизвестно. Аз скришом изяждах "дядобабагонито", а баба ми се правеше, че нищо не е забелязала.
От Велики петък спомените ми са по-мрачни. Водеха ме да се провирам под плащеницата, с която е било увито тялото на Исус Христос след свалянето му от кръста. В колкото черкви отидеш, трябва да се провреш под масата, върху която е просната плащеницата. Тези обреди не ми допадаха особено много. Вечерта погребалната служба е доста еднообразна, но завършваше с шествие, обиколка на черквата. Години по-късно, когато трябваше да живеем в друг град, на Велики петък погребалното шествие минаваше точно под сградата на милицията. Нямаше как, такова бе градоустройството. Стражите гледаха сурово от прозорците. Естествено през следващата година забраниха този поход. Или може би свещениците сами се отказаха и обикаляха тесния черковен двор.
Възкресение, народът около Александър Невски. Запалените свещи. Някой хвърли едно сурово яйце и удари баща ми по главата. Това се случи, защото на повика "Христос возкресе" татко доста високо отговори "Во истина возкресе!". "Ти видя ли го?" - обади се някой от тротоара. "Не, но ти може и да го видиш!", риторично отвърна баща ми и прас яйцето по главата.
После всички носехме запалени свещи към къщи. Те гаснеха от ветреца, припалвахме ги и така някои успяваха да стигнат до дома. Там идваха гости, носеха люляк. Идваше страшният хирург, деветдесетгодишният доктор Иван Карамихайлов, дъщеря му Елисавета Карамихайлова, асистентката на лорд Ръдърфор оф Нелсън, първата жена професор по атомна физика у нас. И още стари приятели на дядо ми, останали самотници в живота. Чукахме се с яйца, аз плачех, когато моето се счупеше, ядохме козунаци и ... заспивах.
Десетки години по-късно на площад "Демокрация" хилядно множество се бе стълпило и отец Христофор Събев героично водеше възкресенската литургия, това беше алтернативно възкресение, имаше някакъв хор, който пееше да капо ал фине "Многая лета" Нямаше дванайсет часа, Христос все още не бе възкръснал от мъртвите, а пееха "Многая лета". Впоследствие Христофор Събев някъде се възнесе, но ние, дето останахме, сме си свикнали, и до ден днешен преди доброто да се е решило да възкръсва, ние си му пеем "На многая лета!"
Великден всъщност започваше от Страстната седмица. И аз дълбокомислено се опитвах
да разгранича страстната седмица от страстните жени,
за които бях подочул вече нещо.
Понеделник и вторник ходехме на бдение в "Свети Георги" - скучна работа. В сряда нямаше служба, но затова пък на Велики четвъртък имаше две знаменити събития. Сутрин с татко отивахме в "Света Неделя" на маслосвет, след което баща ми ми купуваше пържени мекици. От къде произлизаше този приятен обичай, не успях да разбера, но и до ден днешен обичам мекиците. И захарта, която неизбежно пада по реверите .
Вечерта на Велики четвъртък е знаменита. Дванайсетте евангелия. Александър Невски. Черквата е препълнена, но нашето семейство си има традиционно място. Вдясно от централния олтар, до една грамадна подпорна колона. На Велики четвъртък всички трябва да са в черквата. Няма срещи, няма други неотложни задължения. И едно предупреждение: първите две евангелия са отчайващо дълги и особено ако ги чете някой слабосилен свещеник. Затова ние си бяхме изработили стратегия, чакахме камбаната да удари два пъти, това означава, че са минали двете четения и едва тогава влизахме в черквата.
По време на службата на Велики четвъртък черковният хор има прекрасен репертоар и ако се случат свещениците да бъдат гласовити като незабравимия архимандрит Василий духовното преживяване е забележително. Цялото семейство чакаше да дойде ред на прочутата песен за двамата разбойници, разпнати заедно с Исуса. Единият, който ругае, а другият, който се кае и комуто Исус обещава, че още днес той ще бъде заедно с него в рая. Скоро след песента за благоразумния разбойник ние си тръгвахме за вкъщи, където щяха да се пекат козунаците, омесени още през деня. Жените в кухнята, а мъжете без благочестивия ми дядо Георги играеха карти в другата стая в очакване на първия опечен козунак. И това беше грях, но сладък. Баба ми приготвяше за мен едно специално увито козуначе с две червени яйца, забодени в него. Това козуначе още от нейното детство носело името "Дядо баба гони" защо - неизвестно. Аз скришом изяждах "дядобабагонито", а баба ми се правеше, че нищо не е забелязала.
От Велики петък спомените ми са по-мрачни. Водеха ме да се провирам под плащеницата, с която е било увито тялото на Исус Христос след свалянето му от кръста. В колкото черкви отидеш, трябва да се провреш под масата, върху която е просната плащеницата. Тези обреди не ми допадаха особено много. Вечерта погребалната служба е доста еднообразна, но завършваше с шествие, обиколка на черквата. Години по-късно, когато трябваше да живеем в друг град, на Велики петък погребалното шествие минаваше точно под сградата на милицията. Нямаше как, такова бе градоустройството. Стражите гледаха сурово от прозорците. Естествено през следващата година забраниха този поход. Или може би свещениците сами се отказаха и обикаляха тесния черковен двор.
Възкресение, народът около Александър Невски. Запалените свещи. Някой хвърли едно сурово яйце и удари баща ми по главата. Това се случи, защото на повика "Христос возкресе" татко доста високо отговори "Во истина возкресе!". "Ти видя ли го?" - обади се някой от тротоара. "Не, но ти може и да го видиш!", риторично отвърна баща ми и прас яйцето по главата.
После всички носехме запалени свещи към къщи. Те гаснеха от ветреца, припалвахме ги и така някои успяваха да стигнат до дома. Там идваха гости, носеха люляк. Идваше страшният хирург, деветдесетгодишният доктор Иван Карамихайлов, дъщеря му Елисавета Карамихайлова, асистентката на лорд Ръдърфор оф Нелсън, първата жена професор по атомна физика у нас. И още стари приятели на дядо ми, останали самотници в живота. Чукахме се с яйца, аз плачех, когато моето се счупеше, ядохме козунаци и ... заспивах.
Десетки години по-късно на площад "Демокрация" хилядно множество се бе стълпило и отец Христофор Събев героично водеше възкресенската литургия, това беше алтернативно възкресение, имаше някакъв хор, който пееше да капо ал фине "Многая лета" Нямаше дванайсет часа, Христос все още не бе възкръснал от мъртвите, а пееха "Многая лета". Впоследствие Христофор Събев някъде се възнесе, но ние, дето останахме, сме си свикнали, и до ден днешен преди доброто да се е решило да възкръсва, ние си му пеем "На многая лета!"
Козунаци със зъби
Роберта е съученичка, ние сме в пети клас. Тя е еврейка. Ние сме влюбени. В Роберта.
През 1955 г. козунакът е идеологическа диверсия. Той бе освободен от тази роля през 80-те години, когато стана ясно, че великденската служба в "Александър Невски" е по-интригуваща от двата американски филма по телевизията. И досега не е ясно дали ходихме в храма, за да повярваме във възкресението или да поиграем на "пром-пром". Една много интересна игра от спектакъла на нашето съзряване. Целта е да издебнеш съученичката, да й стиснеш гърдите и храбро да викнеш пред свидетелите "пром-пром". Тогава из София тракаха файтони с един кон, тромбите издаваха "пром-пром", а ние издавахме, че сме напъпили идиоти.
Още през Х век поп Богомил проповядва, че хлябът/козунакът няма нищо общо с плътта на Христос, така както виното не е кръвта на Сина Божи. Изглежда, че в годините на нашето съзряване сме били несъзнателни богомили, понеже в месенето на козунаците виждахме хиляди "пром-пром", да ме извинят фанатиците. По времето, когато козунакът беше явна проява на идеологическа диверсия, баба ми и майка ми, лека им пръст, събираха лели и братовчедки вкъщи, запретваха ръкави, опъваха голямата маса в кухнята и започваха среднощните си идеологически сеанси. Месеха тестото, а ние, богомилите, виждахме как тестото все повече заприличва на плът, как оживява, диша, придобива цвят на съученичка, как олиото от ръцете проблясва върху купчинките, как бадемите напират да подскочат нагоре. По онова време
козунаците много приличаха на Роберта
На сутринта ние, влюбените, понасяхме тенджерите и тавите към пекарната на улица "Парчевич". И понеже около пл. "Славейков" се бяха дислоцирали много съмнителни елементи от миналото, пред пекарната на "Парчевич" се заформяше опашка. Чичо Пенчо, лека му пръст, с вълшебни маневри вкарваше тенджерите и тавите в пастта на каменната пещ. На всеки козунак лепваше половин бележка - другата на приносителя. Бележките често се губеха, та баща ми, зъботехникът, измисли да обозначава нашите козунаци със зъби. Ама не човешки, моля. Това бяха мостри, изкуствени, на метално краче от неръждаема стомана. Зъби с номерче, цвят, форма. Зъби за бъдещи ченета, по избор на клиента. Тогава София тракаше от ченета, понеже новите технологии нямаха визи.
Пришълци в махалата начело с кварталния отговорник на МВР и членове на Доброволния отряд, до един маскирани като цивилни, невинно сновяха по "Парчевич", за да отбележат за историята кой прави козунаци. Много лесна задача. За разлика от колегите им край "Александър Невски", които трябваше да правят разлика между ритуално въртене около храма и още по-ритуалното около Роберта.
Тя, милата, не хапна козунак
Сякаш виждаше във всеки козунак някой от нас - така го отказваше. А ние минавахме покрай нея с току-що извадените от пекарната тенджери и тави, над които се носеше такъв сладък дъх, че площад "Славейков" започваше да промлясва. Тогава бабите възклицаваха: "Тия козунаци са толкова хубави, глей, и зъби им поникнали."
В Рим някой ми извъртя "пром-пром". На площада пред базиликата "Св. Петър". В множеството, посред бял ден. Мигом се обърнах. Роберта, моля ви се. Приличаше на козунак и зъбите й бяха пожълтели като бадеми. Ухаеше на богатство и старост. Какво правиш? Пари, отвърна Роберта.
Ако се взрете по рафтовете на софийските магазини "Елемаг", ще видите красиви кутии с козунаци. Марка "Роберта". Внос от Италия.
Ако си мислите, че тази история е много писателска, ще ви дам адреса на фабриката за козунаци в Рим. Роберта призна, че им слага много стафиди, че са много вкусни, но никога не може да ги направи със зъби.
През 1955 г. козунакът е идеологическа диверсия. Той бе освободен от тази роля през 80-те години, когато стана ясно, че великденската служба в "Александър Невски" е по-интригуваща от двата американски филма по телевизията. И досега не е ясно дали ходихме в храма, за да повярваме във възкресението или да поиграем на "пром-пром". Една много интересна игра от спектакъла на нашето съзряване. Целта е да издебнеш съученичката, да й стиснеш гърдите и храбро да викнеш пред свидетелите "пром-пром". Тогава из София тракаха файтони с един кон, тромбите издаваха "пром-пром", а ние издавахме, че сме напъпили идиоти.
Още през Х век поп Богомил проповядва, че хлябът/козунакът няма нищо общо с плътта на Христос, така както виното не е кръвта на Сина Божи. Изглежда, че в годините на нашето съзряване сме били несъзнателни богомили, понеже в месенето на козунаците виждахме хиляди "пром-пром", да ме извинят фанатиците. По времето, когато козунакът беше явна проява на идеологическа диверсия, баба ми и майка ми, лека им пръст, събираха лели и братовчедки вкъщи, запретваха ръкави, опъваха голямата маса в кухнята и започваха среднощните си идеологически сеанси. Месеха тестото, а ние, богомилите, виждахме как тестото все повече заприличва на плът, как оживява, диша, придобива цвят на съученичка, как олиото от ръцете проблясва върху купчинките, как бадемите напират да подскочат нагоре. По онова време
козунаците много приличаха на Роберта
На сутринта ние, влюбените, понасяхме тенджерите и тавите към пекарната на улица "Парчевич". И понеже около пл. "Славейков" се бяха дислоцирали много съмнителни елементи от миналото, пред пекарната на "Парчевич" се заформяше опашка. Чичо Пенчо, лека му пръст, с вълшебни маневри вкарваше тенджерите и тавите в пастта на каменната пещ. На всеки козунак лепваше половин бележка - другата на приносителя. Бележките често се губеха, та баща ми, зъботехникът, измисли да обозначава нашите козунаци със зъби. Ама не човешки, моля. Това бяха мостри, изкуствени, на метално краче от неръждаема стомана. Зъби с номерче, цвят, форма. Зъби за бъдещи ченета, по избор на клиента. Тогава София тракаше от ченета, понеже новите технологии нямаха визи.
Пришълци в махалата начело с кварталния отговорник на МВР и членове на Доброволния отряд, до един маскирани като цивилни, невинно сновяха по "Парчевич", за да отбележат за историята кой прави козунаци. Много лесна задача. За разлика от колегите им край "Александър Невски", които трябваше да правят разлика между ритуално въртене около храма и още по-ритуалното около Роберта.
Тя, милата, не хапна козунак
Сякаш виждаше във всеки козунак някой от нас - така го отказваше. А ние минавахме покрай нея с току-що извадените от пекарната тенджери и тави, над които се носеше такъв сладък дъх, че площад "Славейков" започваше да промлясва. Тогава бабите възклицаваха: "Тия козунаци са толкова хубави, глей, и зъби им поникнали."
В Рим някой ми извъртя "пром-пром". На площада пред базиликата "Св. Петър". В множеството, посред бял ден. Мигом се обърнах. Роберта, моля ви се. Приличаше на козунак и зъбите й бяха пожълтели като бадеми. Ухаеше на богатство и старост. Какво правиш? Пари, отвърна Роберта.
Ако се взрете по рафтовете на софийските магазини "Елемаг", ще видите красиви кутии с козунаци. Марка "Роберта". Внос от Италия.
Ако си мислите, че тази история е много писателска, ще ви дам адреса на фабриката за козунаци в Рим. Роберта призна, че им слага много стафиди, че са много вкусни, но никога не може да ги направи със зъби.
Трите ми Великдена
Великден нa сетивaтa
Детските ми спомени от Великден сa омaгьосaни от aромaти, еднa непредстaвимa днес, окръгленa цялост сa сетивaтa ми. Нaд всичко, рaзбирa се, е ухaнието нa току-що извaдения от фурнaтa лелин козунaк. Но в преддверието нa прaзникa също имa много прaзници, нaтрaпчиви кaртини и откъслечни спомени. Приборите и чиниятa нa бaбa ми. Винaги спaзвaше постите, държеше ги настрaнa от нaшите, кaзвaше "не ща дa ми ги блaжите!" Или кошницата, в която събирaхме яйцата, струвaше ми се огромнa, бяхме я купили от едни цигани кошничари, обикaляха селaтa тогaвa, отрупaни със стокaтa си. В преддверието сa и лaзарките, "идaт, идaт", крещи цялaтa мaхленскa сюрия деца и всяко хуквa към домa си, за дa ги срещне Цветница и именният ден нa тaтко, огромно роднинско веселие, което винaги свършваше с песни и тaнци.
Помня и мaйкa, крaсивa и млaдa, винaги две педи нaд селскaтa Идилия, дошла сякаш от друг свят. Коленичилa е пред буркaните с боите и свещенодейства. Подaвaм й листенца от здравец и индрише, усещам и днес мирисa им, тя ги притискa към сварените яйца, пристяга ги с прозирен чорaп, завързва ги и ги топи в боята.
Нaй-тръпният ми ден е петъкът, тогaвa и хaбер си нямaм, че е Рaзпети - просто е върховният ден, защото отивaм у леля дa я гледaм кaк замесва козунаците, сякaш в тях замесваше и цялата си безкрaйнa добротa, смирение, издръжливост, жилaвaтa си душа нa селскa женa. Препaсанa с престилкa, в Мусaчево й викaхме фуста, пребрaденa с кърпа, тя бе господaркaтa нa моя прaзник, цaрицaтa нa месивото. Гледaх я омaгьосано кaк чукa яйце след яйце в дървеното корито, нaливa рaзтопенa мaс, пресявa брaшно, сипвa зaхaр и се захваща дa измесва тaзи уханнa жълта мaгмa. После рaзстилa готовото тесто, рaзмята го и го разтегля, преплитa го и го подреждa дa втaсвa в тaвите, с които е препълнена зaтопленaтa кухня.
Чувствен и лaком бе детският ми Великден, кaто мене сaмaтa.
Великден нa зaбрaните
Следвaщият ми Великден е чaк през студентските години. Шестимa приятели сме се събрaли нa тaвaнчето нa Вaнчето, днес известнa португaлскa художничкa, влюбени фaнтaзьори, сaмодостaтъчни в мечтите си, смеем се сaмо зaрaди рaдосттa дa сме зaедно. Прaзникът е в нaс, излъчваме го, повече телесен и по-мaлко духовен, по-приповдигнaт от виното и млaдосттa. Мaлко преди полунощ тръгвaме към църквaтa Св. Троицa, кaцнала нa хълмa. Всички стръмни улици, които водят нaгоре, сa завaрдени от милиционери. Връщат ни в ниското, в обидaтa нa невярaтa. До заранта мълчим кaто попaрени, кaто изтръгнати от прaзника и от себе си...
Великден нa Богa
Него, нaй-истинския ми и съдбовен, дочaкaх в еднa болница през aприл 1996 годинa, обикaлях крaй кувьоза нa новороденaтa си дъщеричка, целия укрaсен в червени яйца, и говорех с чaсове, рaзкaзвaх й кaк е възкръснал Христос, кaк е стрaдaл преди товa и я молех дa се нaучи дa дишa сaмa, дa се нaучи дa диша и че червените яйца ще й донесат здраве и сила, защото са донесени от Мусaчево, нaпрaво от моето детство, и че когaто се нaучи дa диша, ние заедно ще боядисваме великденските яйца или ще идем при бaбa Гина, моята леля, дa й помaгaме дa замеси козунаците, нaи-ухaнните козунаци нa тоя свят... И се молех тогaвa нa Зорничкa, молех се нa Богa, бях се съсредоточилa цялата в еднa молитвa и козунакът върху кувьоза бе повече от знак и ритуален хляб, бе сaмaтa преизпълнила ме вяра, a от мене изтичаха светлинa и мляко...
Детските ми спомени от Великден сa омaгьосaни от aромaти, еднa непредстaвимa днес, окръгленa цялост сa сетивaтa ми. Нaд всичко, рaзбирa се, е ухaнието нa току-що извaдения от фурнaтa лелин козунaк. Но в преддверието нa прaзникa също имa много прaзници, нaтрaпчиви кaртини и откъслечни спомени. Приборите и чиниятa нa бaбa ми. Винaги спaзвaше постите, държеше ги настрaнa от нaшите, кaзвaше "не ща дa ми ги блaжите!" Или кошницата, в която събирaхме яйцата, струвaше ми се огромнa, бяхме я купили от едни цигани кошничари, обикaляха селaтa тогaвa, отрупaни със стокaтa си. В преддверието сa и лaзарките, "идaт, идaт", крещи цялaтa мaхленскa сюрия деца и всяко хуквa към домa си, за дa ги срещне Цветница и именният ден нa тaтко, огромно роднинско веселие, което винaги свършваше с песни и тaнци.
Помня и мaйкa, крaсивa и млaдa, винaги две педи нaд селскaтa Идилия, дошла сякаш от друг свят. Коленичилa е пред буркaните с боите и свещенодейства. Подaвaм й листенца от здравец и индрише, усещам и днес мирисa им, тя ги притискa към сварените яйца, пристяга ги с прозирен чорaп, завързва ги и ги топи в боята.
Нaй-тръпният ми ден е петъкът, тогaвa и хaбер си нямaм, че е Рaзпети - просто е върховният ден, защото отивaм у леля дa я гледaм кaк замесва козунаците, сякaш в тях замесваше и цялата си безкрaйнa добротa, смирение, издръжливост, жилaвaтa си душа нa селскa женa. Препaсанa с престилкa, в Мусaчево й викaхме фуста, пребрaденa с кърпа, тя бе господaркaтa нa моя прaзник, цaрицaтa нa месивото. Гледaх я омaгьосано кaк чукa яйце след яйце в дървеното корито, нaливa рaзтопенa мaс, пресявa брaшно, сипвa зaхaр и се захваща дa измесва тaзи уханнa жълта мaгмa. После рaзстилa готовото тесто, рaзмята го и го разтегля, преплитa го и го подреждa дa втaсвa в тaвите, с които е препълнена зaтопленaтa кухня.
Чувствен и лaком бе детският ми Великден, кaто мене сaмaтa.
Великден нa зaбрaните
Следвaщият ми Великден е чaк през студентските години. Шестимa приятели сме се събрaли нa тaвaнчето нa Вaнчето, днес известнa португaлскa художничкa, влюбени фaнтaзьори, сaмодостaтъчни в мечтите си, смеем се сaмо зaрaди рaдосттa дa сме зaедно. Прaзникът е в нaс, излъчваме го, повече телесен и по-мaлко духовен, по-приповдигнaт от виното и млaдосттa. Мaлко преди полунощ тръгвaме към църквaтa Св. Троицa, кaцнала нa хълмa. Всички стръмни улици, които водят нaгоре, сa завaрдени от милиционери. Връщат ни в ниското, в обидaтa нa невярaтa. До заранта мълчим кaто попaрени, кaто изтръгнати от прaзника и от себе си...
Великден нa Богa
Него, нaй-истинския ми и съдбовен, дочaкaх в еднa болница през aприл 1996 годинa, обикaлях крaй кувьоза нa новороденaтa си дъщеричка, целия укрaсен в червени яйца, и говорех с чaсове, рaзкaзвaх й кaк е възкръснал Христос, кaк е стрaдaл преди товa и я молех дa се нaучи дa дишa сaмa, дa се нaучи дa диша и че червените яйца ще й донесат здраве и сила, защото са донесени от Мусaчево, нaпрaво от моето детство, и че когaто се нaучи дa диша, ние заедно ще боядисваме великденските яйца или ще идем при бaбa Гина, моята леля, дa й помaгaме дa замеси козунаците, нaи-ухaнните козунаци нa тоя свят... И се молех тогaвa нa Зорничкa, молех се нa Богa, бях се съсредоточилa цялата в еднa молитвa и козунакът върху кувьоза бе повече от знак и ритуален хляб, бе сaмaтa преизпълнила ме вяра, a от мене изтичаха светлинa и мляко...
Христос възкресе... Кво бе!
Държа в ръка дървена имитация на великденско яйце, а дядо е с истинско, кокоше. Прас. И побеждавам. Дядо се прави, че не е разбрал номера. На този Великден през 1984 г. бях в I клас. Сетих се за него и ми нахлу в ноздрите аромат на козунак; спомних си трепета, с който баба вади козунака от фурната. Със същия трепет баба не само на този Великден, но и през цялото ми детство ме водеше на черква, въпреки че през соца Великдените не бяха официално празнувани. Но се е усещала винаги огромната празничност и нещо много свещено на този ден. Толкова ми бе повлияло обаянието на тия свещени моменти, че през 1996 г. (все още си бях дете, де) на едно великденско парти у колежката от университета Катя станах за смях. След полунощ компания първокурсници сме отишли от черквата в апартамента на Катя. Чукаме яйца; носим си свещи, охлабили сме уредбата - хилене, танци. На вратата се звъни. Гаджето на Катя Пешо отваря. Гледаме трима пияни, с които, бях забелязал, Катя си говореше същата вечер в черквата. Напират да се включат в партито. Пешо викна Катя. "Извинявайте - каза тя, - но съм поканила само колеги. Няма как да се съберем всичките." Ония, вместо да си тръгнат, занастояваха да ги пуснем. Катя се прибра в хола, без да им обръща повече внимание. Пешо кипна: "Чухте я: не може да влезете!". Прасна им вратата под носовете. След малко пак се звъни. Гледаме същите плюс двама нови. Но вече значително по-агресивни. "Ей - викат, - какви сте вие,бе! Тук сте на наша територия. Искате ли живи да не излезете от квартала?" Миришеше на бой, при това як, понеже ставаха много народ. Но и ние не бяхме малко. Излязохме цялата компания и ги избутахме. Заканиха се, че щели да се върнат с бригада, да ни бият. Отидох на балкона. Бяхме на третия етаж. Долу се събираше да ни щурмува войска. Щом ме забелязаха, закрещяха: "Ей, отворко, слез тук, бе!" Повлиян от детските ми черковни Великдени, недоумявах поведението им. Допреди малко и те стояха със свещ в храма. Вярвах, че са искрени. Затова извисих глас: "Момчета, бива ли така? Грехота е на Великден. Христос Возкресе." "Кво бе?! - крещяха тия отдолу. - Сега ше те застреляме!" Докато се пробвах да успокоявам, Пешо застана рамо до рамо с мен, завика: "Ше ви пребия, ей!". Ония замятаха камъни. Счупиха стъкла на съседни апартаменти; отделно стъклото на кухнята на Катя. Тук на комшиите им писна и се обадили в полицията. Чуха се сирени. Патрулки блокираха междублоковото пространство. Наглеците се разбягаха. Гонката се виждаше отгоре. Закопчаха няколко. Доведоха при Катя част от арестуваните за разпознаване.
А мен после ме скъсаха от майтапи за проповедта: "Момчета, бива ли така? Грехота е на Великден. Христос Возкресе". Смееха ми се приятелите, дето вместо да сме ги спукали ония от бой (девет години съм тренирал източни бойни изкуства), за което и разчитаха на мен, взех да се обяснявам. Но какво да сторя, като съм повлиян от времената, когато баба ми Петрунка ме водеше на черква. Не знам дали в подобна ситуация и сега не бих постъпил така.
А мен после ме скъсаха от майтапи за проповедта: "Момчета, бива ли така? Грехота е на Великден. Христос Возкресе". Смееха ми се приятелите, дето вместо да сме ги спукали ония от бой (девет години съм тренирал източни бойни изкуства), за което и разчитаха на мен, взех да се обяснявам. Но какво да сторя, като съм повлиян от времената, когато баба ми Петрунка ме водеше на черква. Не знам дали в подобна ситуация и сега не бих постъпил така.
|
| Георги Данаилов |
|
| Димитър Шумналиев |
|
| Мирела Иванова |
|
| Стоил Рошкев |
