Чудно нещо е стадното чувство и колективната дивотия!

Спомням си, преди години ме взеха запас.

По онова време армията ни беше голяма, не можеше да се събере на един стадион както сега, но въпреки това ненаситното офицерство искаше още и още, и току привикваха под знамената беззащитните запасняци.

Та, взеха ме значи запас... Събраха ни в поделението в Горна Баня да ни обличат във военни дрехи. Групата - тридесетина души. Всички - хора на солидна възраст, със солидни професии. Имаше инженери, имаше заместник-директор на завод, имаше учители, имаше радиожурналисти, имаше дори литературен критик, с когото, докато чакахме пред фатмашкия склад за чепици и шинели, си говорехме за Кафка и Камю. Защо точно за Кафка и Камю, не мога да ви кажа, литературният критик подхвана този разговор. Пък и за какво друго да си говориш с един литературен критик пред вратата на фатмашки склад?

Както и да е, в крайна сметка ни облякоха с войнишките дрехи, зачислиха ни противогази и сухарни торби, качиха ни в един камион и ни подкараха към Сливница.

Господи, къде са инженерите, къде е заводският заместник- директор с басовия началнически глас?! Къде си ти, литераторе, специалист по западноевропейски творци?!

Камионът бе пълен само с войници със стари пушки или стари кучета. Ама войници ви казвам! Ама стари кучета!

Като наизмъкнахме шишета с гроздова, с водка и сливова!

Като запяхме песента "Старшината отпуска не дава, ротният се хили под мустак"! Като заревахме с пълно гърло "Служба няма!" и "У-вол-не-ни-еееее!!!" Като заподсвирквахме на момичетата, покрай които минаваше камионът... И не само подсвирквахме! Литературният критик, тази нежна душа, понеже не можеше да подсвирква, подвикваше. "Леле, маце - подвикваше той, - леле, ако ми паднеш! Ще те скъсам!"

Да, всички ние бяхме войници, стари пушки, за които служба няма и които ще скъсат всяко маце, стига, разбира се, то да им падне. Ето това е стадното чувство, това е колективната дивотия! Влезеш ли в стадото (тълпата, взвода), ти вече си един от всички и това е много удобно, дори и приятно!

Нека сега оставим моя запасняшки взвод и да дадем друг пример за стадното чувство и колективната дивотия.

Познавам доста депутати. Лично. Страхотни момчета! Когато седнеш с някой от тях на чаша в кръчмата и заговориш, просто ти иде да му свалиш шапка. Или ако нямаш шапка, поне да му стиснеш ръката и да го черпиш още едно питие. Щото той умен, та умен! За икономика ти говори - умно разсъждава! За външна политика - пак умно! За култура, за законодателство... Абе умен, бе!

Това в кръчмата. На чаша. Когато е Петров, Иванов, Драганов.

Обаче ела го виж на другия ден как гласува в парламента... Гласува не като глупак, не като тъпак, а направо като олигофрен гласува! Същият този умник! Защо?

Защото там, в парламента, той е подвластен на стадното чувство и на колективната дивотия. Той не е оня умният, ерудираният, трезво разсъждаващият. Той там е облечен в депутатската униформа и всеки миг може да се изцепи: "Леле, електорате, ще те скъсам, само да ми паднеш!"

Лошото е, че наистина го скъсват от електората. Щото им е паднал!