В момент, когато американската икономика се люлее на ръба на рецесията и много от европейските икономики забавят темп, шефовете на централните банки в богатите страни се страхуват от инфлация. Макар рисковете пред тях да са по-малки, отколкото тези в развиващите се икономики, където инфлацията се покачи за година над рекорда за последните 9 г. Налице са и тревожно много сходства между развиващите се икономики днес и развиващите се икономики от началото на 70-те години, когато се отприщи Голямата инфлация.

Официалната инфлация на потребителски стоки в Китай е 8.5%, което е рекорд за последните 12 г. и ръст от 3 % за последната година. В Русия скокът за година е от 8 % до 14 %. Повечето от страните производителки на петрол от Залива също имат двуцифрени показатели. Инфлацията в Латинска Америка остава относително ниска в сравнение с позорните числа от минали години. Въпреки това обаче инфлацията в Бразилия се покачи с 5 % от нивото под 3 % в началото на миналата година. Чили скочи от 2.5 на 8.3 %. Най-тревожно е положението във Венецуела, където инфлацията е 29.3 %.

Официалните данни подценяват инфлационния натиск в повечето нововъзникващи пазари. Една от причините е широко разпространената практика на държавни субсидии и контрол на цените. Освен това ценовите индекси често са изопачени заради липсата на информация или изкривяването на данни от страна на правителствата. Ако се измерва прецизно, пет от 10-те най-големи развиващи се икономики биха имали инфлация от 10 % и повече до средата на лятото. А две трети от световното население би трябвало да се бори с двуцифрена инфлация.

Последното повишение на инфлационните нива е причинено основно от ръста в цените на петрола и храните. В Китай цените на храните скочиха с 22 % за последната година, докато цените на нехранителните стоки са се повишили само с 1.8 %. Правителствата реагират на инфлацията със засилване на контрола върху цените и забрани върху износа. В краткосрочен план такива мерки може да удържат инфлацията и да предотвратят социалното недоволство, но дългосрочният им ефект е по-скоро отрицателен. Изкуственото задържане на цените намалява стимулите за земеделците да увеличават доставките и за потребителите - да ограничават търсенето, като по този начин се удължава дебалансирането, което води до ръст на цените.

Някои централни банки като тези на Бразилия, Индонезия и Русия



притиснаха лихвените проценти



Но не влязоха в ритъма на темпа на инфлация, така че реалните съотношения паднаха и сега в повечето страни са отрицателни - с малки изключения като Бразилия, Мексико и Южна Корея. В Русия основният лихвен процент е 6.5 %, което е почти 8 % под нивото на инфлацията. Реалният лихвен процент в Китай е минус 1 %.

Много политици в развиващите се икономики твърдят, че сериозното монетарно затягане на коланите не е основателно. Те твърдят, че повишената инфлация е резултат единствено на бума в цените на петрола и храните, причинен от временни сътресения и спекула. Те очакват инфлацията да се успокои по-късно тази година, тъй като високите цени водят до увеличение на доставките. Всъщност цените на храните тръгнаха леко надолу през последния месец.

И макар инфлацията в хранителните стоки наистина да се успокои по-късно през годината, не бива да се пренебрегва ръстът на инфлацията в цените на горивата и храните като цяло. Синхронизираният скок в глобалните цени на храните предполага, че става дума за нещо повече от проблеми в доставките на продуктите. Цените вървят нагоре отчасти и заради това, че свободните монетарни условия в развиващите се икономики доведоха до увеличено търсене на вътрешните пазари. На тези икономики се дължи над 90 % от ръста в глобалното потребление на петрол и метали от 2002 г. насам и на 80 % от ръста в търсенето на пшеница.

Другата причина, поради която централните банки не бива да пренебрегват инфлацията (при земеделските продукти), е, че тя бързо се разпространява и върху другите цени. Храните съставляват 30-40 % от индекса на цените на потребителски стоки в повечето развиващи се икономики, за разлика от икономиките на Г-7, където техният дял е едва 15 %. Така че цените на храните оказват по-силен натиск върху инфлационните прогнози и очакванията от заплатите в развиващите се, отколкото в богатите страни. По-стриктната монетарна политика би фиксирала очакванията и би спряла влиянието на високите цени на храните върху икономиката като цяло. Анализ на Голдман Сакс за периода 1990-2007 потвърждава това.

Втора вълна последици от ръста на цените на храните вече е очевидна в повечето страни по света. Андрю Кейтс от UBS изчислява, че основната инфлация (изключваща храните и петрола) в Азия и Латинска Америка се е повишила с 1% за последната година до нива съответно 3.4% и 6.2 %. В Източна Европа се е покачила с 3 % до 7.4 %, основно защото икономиката на Русия прегрява. За сравнение средната основна инфлация в богатите икономики едва е мръднала. Инфлационните очаквания също се покачват и работниците вече настояват гласно за увеличения на заплатите.



Затегнете кранчето



Някои държави приемат по-спокойно нарастването на инфлацията от други. От анализ на заплатите, инфлационните очаквания, търсенето, натоварването на производствените мощности, нарастването на паричните резерви Кейтс прави заключението, че Аржентина, Бразилия, Индия, Русия и износителите на петрол от Близкия изток са изправени пред най-големите рискове в следващите месеци. Натискът изглежда е по-малък в Китай, Мексико, Южна Корея и Турция.

Очевидно е, че монетарната политика трябва да се затегне. Вместо това тя е разхлабена: реалните лихвени проценти са по-ниски, отколкото преди година. Лихвите по краткосрочните депозити също са необичайно ниски в сравнение с номиналното нарастване на БВП (грубо измерване на нивото, на което трябва да бъдат лихвите), който е показател, че монетарната политика е много разхлабена. Общото предлагане на пари се е увеличило средно с 20% за последната година във възникващите икономики, почти три пъти повече отколкото в развитите държави. Паричните потоци в обращение в Русия са нараснали с цели 42%.

Съберете всичко това - и развиващите се икономики много приличат на богатите държави

през 70-те години, когато се отприщи Голямата инфлация.



Бумът в световната икономика

е причината за нарастването на цените на стоките. Правителствата реагират на това като отпускат субсидии и налагат контрол върху цените. Официалните статистики подценяват натиска, оказван върху цените. Икономиките работят на пълни обороти. Парите в обращение непрекъснато се увеличават. Инфлационните очаквания не са фиксирани, пазарът на труда е сравнително устойчив, увеличава се рискът от рязко покачване на заплатите и цените.

Според една общоприета мъдрост грешките в монетарната политика, които водят до Голямата инфлация, вероятно днес са по-малко, защото централните банки са независими от политици. За разлика от Федералния резерв и Европейската Централна банка (ЕЦБ) много от централните банки в развиващите се икономики (особено в Китай, Индия и Русия) не са напълно независими. Друг отзвук от 70-те години е, че те често се сблъскват с политически натиск да държат лихвите ниски, за да засилят ръста на икономиката и да се увеличи броят на работните места.

Развиващите се икономики също така са изправени пред опасността да повторят грубата грешка на централните банкери в богатите страни от 70-те години: те насочиха вниманието си върху основната инфлация (не отчита цената на храните и горивата като силно колебливи) като причина за задържането на лихвите под стойността на инфлацията, която отчита нарастването на цените на енергията и хранителните продукти. Но отрицателните стойности на реалния лихвен процент насърчават търсенето, а нарастващите инфлационни очаквания провокират искания за увеличения на заплатите. Ако централните банки скоро не затегнат силно контрола, инфлационните очаквания могат да се покачат.

Независимостта на монетарната политика на банката също е строго ограничена от желанието на правителствата да оказват натиск върху валутите в момент, когато международният капитал е силно мобилен - проблем, с който развитите страни не са се сблъсквали преди три десетилетия. Когато централните банки се намесят във валутния пазар, за да предотвратят покачването на валутата, те трябва да печатат пари, за да купуват долари, които повишават ликвидността.

За много западни икономисти и политици решението е просто: развиващите се икономики трябва да позволят по-голяма гъвкавост във валутните курсове. Това ще им позволи да увеличат лихвените проценти, а по-силната валута ще помогне за обуздаването на цените на вносните стоки. Но връзката между валутните курсове и инфлацията е сложна. Стивън Джен от "Морган Стенли" смята, че покачването на стойността на националната валута (ревалоризация) може да накара инвеститорите да очакват по-добра възвръщаемост, което пък ще привлече повече потоци от т.нар. "горещи" пари (капитали, които се местят бързо от държава в държава с цел максимизиране на печалбата) и така да увеличат инфлацията. Това е проблем, пред който в момента е изправен Китай.

Единственият начин да бъдат задържани спекулативните парични потоци е



да се покачи стойността на националната валута



толкова, че инвеститорите да не очакват тя да се качва още. Но с колко точно? Вземете юана. Г-н Джен твърди, че той вече е достигнал "справедливата си пазарна стойност" спрямо долара, ако се вземат под внимание фактори като относително нарастване на производителността и условията на търговия. От друга страна, за да се елиминира излишъкът в текущата сметка на Китай, стойността на юана трябва да нарасне.

С толкова мобилни капитали и свободна монетарна политика на Америка развиващите се икономики няма лесно да овладеят инфлацията. Лихвените проценти явно трябва да бъдат вдигнати, но приливите и отливи на капитали биха могли или да увеличат вътрешната ликвидност, или да доведат до надценяване на местната валута. Бразилия позволи на своята валута да поскъпне с повече от 100% спрямо долара в последните пет години. Това помогна за намаляването на инфлацията (въпреки че сега тя пак върви нагоре), но в момента се смята, че реалът е надценен, което отново доведе до дефицит в текущата сметка на Бразилия.

Единственото решение е да се затегне фискалната политика, която ще намали нарасналото търсене. Бързият растеж на обществените разходи има частична вина за прекомерния растеж на вътрешното търсене в Бразилия. Затягането на фискалната политика трудно може да бъде оправдано в Китай, който вече има бюджетен излишък. По-големият излишък ще повиши нивото на спестяванията в страната.

Развиващите се икономики трябва да приемат това, защото производителността им нараства по-бързо, отколкото в богатите държави, реалните валутни курсове ще трябва да растат. Това трябва да означава или номинален валутен процент, или по-висока инфлация; те не могат да избягат и от двете.



Какво ще означава за богатите страни



по-високата инфлация в развиващите се икономики? Продължаващият бърз растеж на тези икономики означава, че цените на храните, енергията и суровините ще останат високи. Става дума за постоянен взаимнообвързан ценови шок, който ще продължава. Това обаче не означава, че цените на стоките ще продължават да растат със сегашните темпове. По-високите цени ще поощрят увеличаването на доставките. И дори ако цените останат на днешните си нива, 12-месечният темп на нарастване ще намалее и това ще помогне за успокояването на инфлацията в глобален мащаб. (Със значителни съкращения)