През уикенда трябваше да преровя купищата снимки вкъщи, за да открия някаква много важна фотография, която приятелят ми Х. Д. изгубил, но за която бил сигурен, че съм я притежавал. (Понеже и мен ме имало на нея.) Това е разпространен, да не кажа обикнат, начин да се започва подобен текст и трикът най-общо изглежда така: авторът търси-търси някаква снимка, но не я намира, затова пък се натъква на друга, за която напълно е забравил (или отдавна я смята за изгубена), и втрещен от изненада, се пренася в миналото. И естествено, леви-леви - набързо разказва историята, която предварително си е приготвил.
Нашият случай обаче не беше точно такъв. Снимката се откри, по законите на всемирната гадост - най-последна в последната кутия. Но въобще не се намери другата, която ще бъде нашият повод. Тази снимка най-вероятно е загубена, това ме силно натъжава. От години си обещавах, че някой път ще преровя този безпорядък от фотографии и ще намеря снимките на Васко, които поетът Минчо Минчев преди толкова години ми даде, заедно с новината, че приятелят ми е загинал като помощник-машинист в катастрофа при Видин. И ето сега - направих го, но нито една от тях не се появи. А тайно се надявах...
С Васко бяхме войници в зенитния полк в Суходол, забелязвах го вечер край линията за Солун и Кюстендил - болните, затворниците и войниците обичат да гледат влакове. В тъмното той се сливаше с високите бурени край оградата - силно мургаво и стъписващо дребно войниче от оръжейната работилница, което на светло се отличаваше най-вече с острия си език. Редник Васил Василев от квартал "Надежда".
Страстта към пътешествия бе неговата тайна
Тя ни сприятели.
С която и да е страст и с която и да е тайна човек има шанс да стане необикновен. Със своята Васката несъмнено бе точно такъв. Понякога ми изглеждаше като пътешественик от друга планета. Или дори от някой друг живот...
Грабливата му и зорка мисъл облиташе пространствата. Гордостта и любопитството бяха двете енергии, които тренираната му до самозабрава воля не успяваше или не смяташе за важно да удържа. Ако бе останал жив, би могъл до смъртта си да се облича от детмаг, а съществуванието му беше тясно, стягаше го, духът и снагата му напъваха да го пръснат. На тези години всички бленуваме приключенията, но неговият порив бе някак по-конкретен, по-обмислен и бездруго по-устойчив. И в същото време - презираше и като че ли ненавиждаше пътниците практици, обикалящи света "по работа", за развлечение или просто поради парите си. Познаваше всякакви способи за нощуване под открито небе, за пътуване гратис по суша, море и въздух, за ориентиране в непознат град, без да питаш никого. Имаше си наум поне десет занаята и умения, с които по цял свят човек не си ляга гладен и останах с убеждението, че ги владее.
Отхвърляше възможните удобства и улеснения на пътуването,
не си го представяше инак, освен като си изкарва хляба с тежък труд. (Готов беше и на Чуждестранния легион, но беше твърде дребничък за легионер.) Ако би тръгнал да пътува, в скиталчествата си бездруго би приличал на знаменитите български босяци Борис Шивачев и Страшимир Кринчев, в които грижа и пътешествие съществуваха в едно. Европа го вълнуваше най-слабо и макар да се присмиваше на читателите на романчета, ясно бе отде се е взела искрата за този огън, дето денонощно го държеше под пара и първоначално изнервяше околните. И в цялата обмисленост и обработеност на желанието имаше нещо, което го поддържаше абстрактно, неопределено, безкористно: Васката никога не спомена какъвто и да е мотив, причина, цел, импровизациите му следваха някакво вътрешно вдъхновение и маршрутите му - винаги смайващо подробни и достоверни - блестяха и с непредсказуемост. При цялата му фантазия за подробности "разработките" му си оставаха с идеална цел и той бездруго беше от онези мечтатели, които в края на краищата прекарват живота си вкъщи. Не би могъл да го преглътне и нищо чудно именно заради това да бе станал железничар, та да намери ужасния си край в някакъв товарен влак при Видин. И така наистина да отпътува - толкова далече, че да няма връщане.
Но защо ви разказвам това?
Васко беше сирак и нямаше близка душа. Бях решил да запазя фотографиите (щракнат беше в локомотива, в сянка, лицето едва се виждаше), защото все някой трябва да пази снимките на хората, които не оставят никого след себе си. Имам и други такива снимки в дома си, на други самотници, някой ден трябва да ги покажа на синовете си, за да ги запазят и предадат и по-нататък. Възложил съм си сам този дълг, а не мога сам да се освободя от него. Вината, която изпитвам, е неопределена и име не мога да й дам, но знам, че дори и от това става невъзможно да я пропъдя. Все си мисля, че личната борба на човека със забравата е обречена, можем да я надвием само един с друг и един чрез друг, и в тази съпротива всеки е длъжен на някого рамо да даде. По някакъв начин да съхрани всеки човешки белег, който вихрите на времето бързат да изтръгнат и отнесат. Все се надявам, че някой ден, отнякъде, тези снимчици наистина ще излязат и душата ми ще се отпусне. Сигурно Васко, ако гледа от небето, вижда къде са те, но той затова е на небето, за да бъде "над" всичко това и никакъв знак от него не мога да очаквам.
Мъртвите не споделят грижите на живите. А живите за кой ли път горчиво научават, че няма нищо по-лесно от това едно добро, честно, мъжко намерение да се обърне във вина...
