През отчайващо далечната днес 1941 г. много младата тогава англичанка Вайълет Буут се спречкала с годеника си Самюъл. Кавгата трябва да е била не по английски разгорещена, защото в гнева си тя си свалила годежния пръстен и го запратила, без да гледа къде. А е трябвало да гледа, защото двамата със Самюъл бързо се сдобрили и дълго и безуспешно търсили пръстена в полето посред графство Лестършир. Като не го намерили, купили друг и все пак се оженили. (Всъщност тогава Вайълет станала Буут.) За Англия световната война била вече в разгара си. От небето падали "Фау-1" и "Фау-2". После дошла студената война. После Британската империя се разпаднала. После били "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс", Джордж Бест и Дейвид Бекъм, сър Лорънс Оливие и Елизабет Тейлър, Фреди Мъркюри и принцеса Даяна... Цял един свят се появил и изчезнал през времето на живота на семейство Буут. Но Вайълет не забравяла за пръстена, макар да била загубила надежда, че той ще се намери. Защото тя го била дирила неведнъж и после...

Наскоро, 67 години след онази драматична вечер, внукът й взел един металотърсач и отново претърсил злополучната поляна. За два часа открил пръстена - напълно запазен, непокътнат от десетилетията. И още по-странно - той по старому бил по мярка на пръста на 88 годишната жена. Семейството се поздравило с находката, само Самюъл не могъл да й се порадва - той починал преди 15 години. До края на дните си съжалявал за загубата, но този път типично по английски, а вероятно и поучен от опита си от онази вечер, никога не упрекнал жена си.

И макар че в събитието, като погледнеш, няма нищо необикновено - да се намери нещо, което преди това е било изгубено, - то получи значителен отзвук. Съобщи го "Таймс", изплува в немалко сайтове и медии.

Вероятно освен сантименталния момент това е и заради неясната и много рядко потвърждавана надежда, че



понякога животът връща онова, което е отнел



Случва се на малцина, но се случва все пак!

Но в тази съвсем житейска и все пак малко като извънземна история има и нещо друго - вълнуващо, а и извикващо уважение. През цялото време (представете си го само - това започва отпреди средата на миналия век!) тази млада, после зряла, после възрастна англичанка не се отказва да търси едно отхвърлено бижу! За да го намери - вече старица, и да примири в сърцето си угризения и страсти, които не е поискала да изостави някъде по дългия си път. Тази вярност към един пръстен, към един сантимент, дори към една вина ме изпълва не само с респект, но и със страхопочитание. Изглежда невероятно човек да удържа тъй дълго лични чувства и ценности, да пази душевните си притежания в нашето време, така цинично и безмилостно към личния живот.

Защото цялото време, което имам в паметта си, е било време на насилие над личния ни живот. Време на жестока обработка да приемем за свой вътрешен свят идеологии, програми и лозунги, предназначени да изтласкат от душите всичко онова, което не беше свързано с бъдещето на човечеството. Светлото бъдеще.



Днешното време също не вярва

в първенството на личния живот -



и то иска да го замести с обещания, наставления, промиване на съзнания, разместване и фалшифициране на ценности, измамен блясък и съмнителни притежания. Натискът върху личността да се откаже от своите цели и нагласи, да се огъне, да се предаде в края на краищата не е спирал нито за ден през обозримата история на света. Дори посветен на своите идеи или богове (а може би още повече тогава), човекът е трябвало да отстоява своята различност, съкровеността на своите привързаности, на отклоненията си от прототипа на "общественото животно". Това за общественото животно май го беше казал Ленин, но то "работи" и днес, доколкото и днес човеците са предпочитани в стадо. И точно така се третират - гледайте телевизия.

Изкушението "средностатистически човек" не подмина нито едно общество. Може би затова интимни събития от частния живот понякога изглеждат тъй магнетични и изпълват "масите" с упование и завист. Да задържиш в душата една загуба или една надежда на фона на световни събития, за които си пре-информиран, манипулиран, деформиран - това е малка, но скъпоценна точка за личността срещу конфекцията. И аз подозирам, че ние идваме на този свят и заради такива именно несъществени дела, а не само за епохалните и исторически победи или поражения, в които сме въвлечени двусмислено и невинаги доброволно. Когато позволим да ни въвлекат...

Може би именно поради това щастливото завръщане на годежния пръстен така вълнуващо облетя света. В живота ни винаги има нещо повече, учи тази новина. Дори ако е само нещо изгубено, което после се завръща просто защото не си си позволил да забравиш за него и си му останал верен докрай...