Представете си едно хубаво място - Албена на Черно море - и една хубава зала, над която пише Mediamixx. Течеше конгрес за бъдещето на медиите.
Чуха се прогнози. Утопични и антиутопични, както в сай-фай има слънчеви утопии и мрачни антиутопии от рода на "1984" на Джордж Оруел, който измисли Биг Брадър. На Албена преобладаваха слънчевите утопии, понеже медиите бяха организирали конгреса.
Ние предпочитаме слънчевите прогнози пред мрачните, запомнил съм от "Трима мъже в една лодка" на Джеръм К. Джеръм. Един старец казал на тримата приятели, че ще вали, и те си казали: "Дърт глупак!". Друг старец им казал, че няма да вали, и тримата казали: "Какъв мил старец." Когато заваляло, тримата си казали: "Поне опита човечецът. At least he tried".
В конгресната зала Красимир Лаков, някогашният коментатор на "Свободна Европа", ми подшушна:
- Джимо, май забравихме колко скучно може да е на конгрес. - Измъкнахме се.
Във фоайето се натъкнах на двамата, които са от САЩ, но заради европейския медиен пазар живеят в Париж. Единия не го познавах. Другия го помнех от някъде, но не можех да си спомня от къде.
- Ти винаги мълчиш - обърна се към мен вторият. - Кажи нещо за бъдещето на медиите.
- Никой не знае бъдещето - пресече го онзи, когото виждах за първи път.
- Le bon mot на Сам Голдуин... - продължи вторият.
- Кой? - не разбрах аз.
- Голдуин. "Метро Голдуин Майер". Той казвал: "Никога не правя прогнози, особено за бъдещето. "Метро Голдуин", дето емблемата му е ревящият лъв.
- Ние ще си избираме емблема. Погледнете монитора. Предложенията за емблема на България.
- Нашата емблема е пищящият орел. Вашите не ги разбирам. Тия сгради и зидове нищо не ми казват. А този конник май е Сейнт Джордж.
- Не. Това е един барелеф. Изсечен в скала. По-голям е от мемориала на вашите президенти на Маунт Ръшмор в Южна Дакота.
- Сигурен ли си?
- Не съм. Но съм сигурен, че е с дванайсет века по-стар.
- Е, как са го изсекли тогава.
- Не знам.
- Една емблема трябва да ти говори без думи.
- Така е - съгласих се аз и се сетих, че в Кан той продаваше продуцираните от "Метро Годуин" "Том и Джери" и други анимационни сериали без думи. И във фоайето на онова "Palais" в Кан ни разсмя, като не пое рекламните деплианти (тази дума сме я побългарили на "диплянки"), които ни раздаваха двете полуголи блондинки, като каза "Can't read". "Евронюз" още не бяха въвели видеорепортажите без думи, каквито сега вървят и по български тв канали. Изглежда той беше враг на думите, с изключение на думите, които излизат от неговата уста.
- Аз, когато гледам тв екран, не ща да ми обясняват какво става на екрана - продължи той.
- Защо? - запита другият, дето не го бях виждал преди.
- Защото, ако едно дете нарисува крава, трябва ли под нея то да напише "Крава"? - намесих се.
- Трябва. За да научи буквите "C", "O", "W". Знаеш ли, че много деца остават неграмотни.
- Остават - признах аз унило.
- А това какво е?
- Роза. Предложение за емблема на България.
- Дете ли е нарисувало тази роза?
- Не.
- Интересно.
- Розата ли? - зарадвах се аз.
- Не. Интересното е защо онзи, който е нарисувал розата, си въобразява, че хората ще разберат, че това е роза. На компютрите "Macintosh" емблемата е нахапана ябълка и веднага разбираш, че е ябълка. Повярвай. Аз знам как се продава, защото продавам телевизионни сериали, а не дъвки.
- Каква е разликата - ядосах се аз, не на него, а на себе си, че не го впечатлих с Мадарския конник, нито с розата.
- И щом видеорепортажът е без думи, защо не кажат например "Това става във Виена, Австрия". Където европейците играете сокър, а му викате футбол.
- Ще сбърка ли някой Виена в Австрия с Виена в Ню Джързи? - продължих да се заяждам.
- Всезнайко - каза вторият на първия. После се обърна към мен:
- Mister Know-it-All. Чували ли сте за Бонапарт?
- Е, как? Наполеон Бонапарт.
- Не. Бонапарт е едно село в Айова. Ха-ха!
- Спечелихте. You win - признах аз. - Ще ви почерпя.
- Не. Ние черпим.
И отидохме да се черпим, но те не ме почерпиха, нито аз тях, понеже попаднахме на един много изискан прием, където никого не познавахме и никой не ни познаваше освен сервитьорите, които ме познаваха, и ние не разбрахме за чия сметка ядем и пием. Разбрахме само, че онова, което си помислихме за елипсовидни хапки, е мариновани миди, положени на черупките си, и насмалко да си счупим зъбите.
|
|