Един член на литературно жури - актьорът режисьор Андрей Слабаков, изказа интересна мисъл преди няколко дни по време на обявяването на годишните номинации за наградата "Вик": "Общото ниво не е високо, и то е, защото в България човек не може да се изхранва от писането на книги - това трябва да стане професионално занимание. Преходът се оказа безкраен и пагубен. Всеки, който има пари, може да тиражира своята глупост. Прочетох няколко романа, написани нечовешки от необразовани хора..."

Актьорът не че не е отчасти прав, но патосът му - че който има пари, не би трябвало да може да тиражира своята глупост, е недемократичен.

Всеки да може да си си тиражира простотията - това също е свобода на словото. За графомана неговото слово



не е по-малоценно от това на Шекспир, Сервантес или Кафка



Човекът иска да си го види напечатано; за целта си къса от залъка или хленчи с години пред спонсори, обикновено негови забогатели съученици...

Въпросът е оттук нататък. Тоест - има ли достатъчно широк образован слой с вкус и познания, който да каже: "Това е глупост, а това - шедьовър"? И който има достатъчния авторитет мнението му да бъде чуто и да стане основа на съвременна ценностна парадигма - в литературната област или в някаква по-широка естетическа сфера?

По-скоро не, трябва да признаем. Тоест хора има, а слой - тц.

Въпросният слой е или прекалено тънък, или е нацепен допълнително на още по-невидими слойчета - по политически, ведомствени, поколенчески или някакви други причини, катализиращи по-лесно антипатия, отколкото солидарност.

Дали поради липса на достатъчно интересни програми по телевизията, дали от желание за откриване на скрити от идеологията истини, но ние, българите, бяхме много четяща нация. Преди. За 20 години преход нещата се промениха. Според НСИ през 1985 г. в България са издадени 5171 заглавия с общ тираж 63 106 000 екземпляра. През 2005 г. тези цифри са други - 6029 излезли заглавия в общ тираж 3 917 000 екземпляра.

Тоест, ако можем да говорим за ръст на заглавията от около 15% (демокрация е все пак и свободен пазар), то можем да говорим и за спад в тиражите с около 2000%, пресметнато на око.

Това също не е повод да се вайкаме излишно, защото по показател четене сме горе-долу в средните за ЕС рамки. Четем по-малко от шведи примерно, но повече от испанци, гърци, португалци...

Основанията за безпокойство са други.

В българската литература нахлуха странни феномени. Тук дори не говоря за факта, че според едно изследване на "Алфа рисърч" най-популярният съвременен български писател е Христо Калчев - лека му пръст. (Христо Калчев не бе лош писател, преди да подхване нефокусираната фантастика на мутренски теми.)

Говоря за това, че неподготвената журналистика бе в състояние да вдигне шум около книги и имена (които не познава и не бе чела, защото няма време и желание), понеже те примерно били добили грамота от Кеймбридж или били станали "Жена на годината" на не знам си коя Международна организация с гръмко име и зинали за "такса участие" джобове, или били грабнали "Голямата" награда на някакъв самодеен италиански събор за по-засукани поетки от Изтока...

Някои от същата журналистика побързаха да обявят за "писател" и печално погиналия младеж с криминално минало, направил несръчен опит да белетризира части от своя



нискочел опит на балкански гавазин полубандит



Това плоди хаос в главите на тези, които не са наясно със собствените си критерии, да не говорим за столетните канони на добрия вкус.

Наскоро се разшумя и около разказа на Деян Енев, паднал се на кандидатски изпит за езиковите гимназии по преразказ - "Заложна къща". Според някои от интервюираните ученици бил "тъпня": разкритикува избора и Ваня Щерева, която, мисля, също пописва нещо като чиклит с палаво съдържание...

Хората имат право да си кажат мнението, но тъкмо този изтънял слой, за който говорих по-горе, следва да знае и да заяви: "Деян Енев е сериозен писател, а много от вас, които обичате да вдигате шум около четенето и писането, следва да задълбочите заниманията си, особено с първото."

Същия съвет можем да дадем и на хората, които бързат да усилят светската патардия около тези не особено светски удоволствия. Какво е например туй "съпътстващо жури" край другото, основно жури на наградата "Вик" тази година? Мис България - Таня Карабелова? Футболистът Николай Димитров? Галя от "Каризма"? Бизнесменът Ковачки и депутатката Мая Манолова?...

Те какво, коректив на другото жури ли са, или са призовани, за да сеят семето на просветата в своите оскъднели откъм интелигентност и скромност гилдии?

Ще призная, че по някое време смятах битката за литературен вкус за обречена. А и изобщо за литература.

Щом като хората не щат да четат, нима само академичната принуда ще ги задържи до четивата? (Изпити, програми, оценки и т.н.) Ами като е тъй, кому е нужно това литературоцентрично образование, я да го сменим с по-полезни неща - мислех аз.

Учуден забелязах обаче с каква страст се роят литературни сайтове и списания, как набъбват участниците в литературните конкурси, с колко плахост, но и хъс известни политически фигури и невръстни бледи юноши копнеят за съмнителната писателска слава... Сигурно им се вижда по-нетленна от осезаемите земни радости - банкова сметка, нова кола, секс, футбол, МОЛ-ове...

Значи не умира така лесно писаната словесност,



тя е част от езика и изкушенията



както на индивидуалната, така и на колективната памет.

Но щом е така, тогава тези, които знаят за какво става дума, не трябва да мълчат, ако пред тях задефилира кичозен парад на суетата, а да кажат - това, извинете, е кич.

Непрофесионализмът охотно си търси сфери, където е по-трудно доказуем. Затова като страж на тези стремежи приветствам постоянната доза здравословен академизъм. Както не може Гуус Хидинк и Роналдо да са в една група със Станчо, Данчо и Качо от квартала, нищо че все футбол правят, така не може полуграмотните извержения на свенливи троглодити и въздихателни лелки да са на един рафт с Димитър Димов, Яворов, Радичков...

Тоест засега поне у дома ми не може.