Франция пое кормилото на Евросъюза в аварийно състояние. Цяла година Париж изграждаше структури и чертаеше стратегии, които да направят председателството му достойно за очакванията към една традиционно водеща страна в ЕС, но много планове се усложниха след ирландския удар по Лисабонския договор.

За сериозността на френското намерение да остави следа, както е било при повечето от предишните му 11 председателства на общността, свидетелства бюджетът от 190 млн. евро, заделен за организационни цели. Макар и определен от външния министър Бернар Кушнер като "скромен", той е три пъти по-голям от бюджета на последното френско председателство през 2000 г., което премина инфарктно заради мъчителното изработване на Договора от Ница (подписан през 2001 г.). Ако не беше този документ, сега нямаше да има какво да гарантира стабилността на ЕС в разширения формат от 27 държави при двата последователни удара по Евроконституцията (2005 г.) и Лисабонския договор за реформа (2008 г.). Благодарение на Договора от Ница се отвори място и за България в съюза, но с това резервите му се изчерпаха.

Както преди осем години, така и сега



Франция изтегли "късата клечка"



- председателство, което вместо 6 месеца на практика продължава 4 месеца и половина. Заради ваканцията през август, когато европейската администрация замира, и заради коледните празници, които започват в средата на декември, заплануваната работа ще трябва да се свърши за три четвърти от полагащото се време. А работата е огромна, за да отговори на амбициите на държава, която играе ролята на един от моторите на ЕС още от неговото основаване.

Както неведнъж е било, на големите сили в ЕС се разчита да ускорят решаването на проблеми, които поради своята мащабност не са по мярката на малките държави. Официално всички имат едни и същи прерогативи като ротационни председатели, но политическата тежест и влиянието им няма как да са еднакви. През първата половина на миналата година Германия се зае с тежката задача да съживи изпадналата в клинична смърт Евроконституция под името Договор за реформа. Канцлерът Ангела Меркел се справи и това й спечели признание в Европа. Изпитанието пред Франция обаче е още по-голямо, защото тя носи вина за първия провал на конституционния договор през 2005 г. и сега трябва да спаси новата му версия. Как? Никой не смее да прогнозира. Всички връщат топката към Ирландия - тя е отговорна, тя да каже. Дъблин обаче мънка объркано, че му трябва време, и с нищо не облекчава задачата на Франция.

Париж поема съюза с намерението да го насочи към четири големи цели - енергийно-климатична, миграционна, отбранителна и селскостопанска, - но докато го управлява, ще трябва да му прави



ремонт в движение



"Не искаме ирландският референдум да витае над френското председателство", заяви на 23 юни в София френският посланик Етиен дьо Понсен, който представи приоритетите на страната си. Но иска или не иска, точно това се случва. Струпването на трудни задачи може да се окаже непосилно даже за хиперактивен президент като Никола Саркози. Той трябва да свърши не само своята работа, но и част от работата на следващото председателство, полагащо се на Чехия, която поради своя евроскептицизъм вероятно няма да се втурне да оправя нерешените проблеми.

Още невстъпили в мандата си, французите вече се тюхкат, че са закъснели. "Много закъсняхме заради президентските избори миналата година", оправдава се високопоставен функционер пред базираното в Брюксел електронно издание "ЕЮрактив". Той дава за пример Великобритания, която за председателството си през 2005 г. започна подготовка три години по-рано. По принцип всяко председателство се планира с перспектива не за 6, а за 18 месеца, за да има приемственост поне през следващите два мандата. Затова французите трябваше да координират намеренията си с чехите и шведите. За да не губи време, президентът Никола Саркози отиде в Прага още на 16 юни, три дни след огласяването на негативния резултат от референдума в Ирландия. Главната му грижа бе да заглуши реквиема за Лисабонския договор, който евроскептичният чешки президент Вацлав Клаус запя с нескрито задоволство. Резултатът бе скромен - Прага обеща да го ратифицира, но... ако не противоречи на конституцията й (което предстои да се докаже в Конституционния съд).



От четирите приоритета



на френското председателство някои са наследени, а други са по негова инициатива. Заварен проблем е пакетът енергетика-климатични промени, който е много болезнен за България. Нашата страна прозяпа риска от орязване на квотите й за въглероден двуокис и за да не й се наложи да спира ТЕЦ-ове, се съюзи с други шест държави от Източна Европа за колективен отпор. Освен това заведе дело срещу Комисията на ЕС в Европейския съд в Люксембург.

Нов приоритет е предложеният Пакт за имиграцията и убежището, който изисква от държави като България, които пазят външната граница на ЕС, да бъдат нащрек срещу неканени пришълци. Проникнат ли на територията на съюза, те ще търсят поминък в богатите държави, изрази притеснението на Париж посланик Дьо Понсен. София ще трябва да пита партньорите си в ЕС, преди да пристъпи към реализация на последните си идеи за внос на виетнамци и друга евтина работна ръка. Въвеждането на европейска "зелена карта" ще има за цел да регулира имиграционните процеси.

Любимата на Франция тема за



обща европейска отбрана



също става приоритет на ЕС по нейно настояване. Както можеше да се очаква, Париж я свърза не толкова с предизвикателствата в Ирак и Афганистан (за които се грижат САЩ и НАТО), а с проблемите в Африка. Френският посланик изненадващо обърна внимание на българското участие в европейската мисия в Дарфур и Чад, което е чисто символично - само неколцина офицери като наблюдатели. Париж обаче настоява за по-силна логистична подкрепа - главно чрез изпращане на вертолети. България напоследък се снабди с нови машини, но пилотите им още не са навъртели необходимия стаж във въздуха и едва ли командването ще се съгласи да участват в рисковани мисии. Не бива обаче да се забравя, че българската способност за отказ под съюзнически натиск е скромна.

Четвъртият приоритет е селското стопанство. Макар и да е от водещите индустриални сили, Франция се представя като селскостопанска страна и е от главните потребители на земеделските фондове в ЕС. Тя оправдава този приоритет с глобалното поскъпване на храните, което й дава силен аргумент срещу британското настояване да се пренасочат пари от земеделие към нови технологии. Тук интересите на традиционно земеделската България и Франция съвпадат, но има и фундаментална разлика - Париж умее да усвоява еврофондове, докато София прави всичко възможно да загуби и частичния си достъп до тях.

Проблемът е в нежеланието на българските власти да се придържат към елементарни правила в ЕС и особено към изискванията за финансов контрол и отчетност. Страните в ЕС очакват да видят дали Франция има влияние над двете проблемни франкофонски държави в съюза - България и Румъния, за чието приемане се застъпваше. Ако не успее да ги респектира, ще отстъпи терена за намеса на държави като Германия, които бяха силно резервирани към допускането им в ЕС без отлагане.

България трябва да схване



деликатното положение на Париж



и да не усложнява задачата му, защото той и без това си има много грижи. Ако поради прословутите "проблеми в комуникацията" тя се престори, че не разбира френското подканяне да промени поведението си, ще изпадне в тежка изолация. Румъния, която показва повече дипломатичност, може да се възползва от френското председателство, за да се измъкне от тандема с България. Вече има сигнали, че докладът на Брюксел за нея ще бъде по-снизходителен, и това ще даде основание на Франция да препоръча през октомври на Съвета на ЕС да приложи различни мерки към двете държави. Не бива да се забравя, че по традиция Париж има по-голяма слабост към Букурещ, и неслучайно френските инвестиции се насочват приоритетно към Румъния, а не към България.

Европейската комисия, чийто мандат изтича догодина, има засилваща се нужда да се погрижи за своя образ. Неспособността й да вкара България и Румъния в правия път я излага на критики точно когато се нуждае от похвали, за да се кандидатира за следващ мандат. Негативите са главно за председателя Жозе Барозу, който желае да бъде преизбран. Удари ще понесат също комисарят по разширяването Оли Рен и новият френски комисар по сигурността Жак Баро. За да спасят доброто си име, нищо чудно волю-неволю да предложат за наказание поне една от двете "греховни" държави. Сещате ли се коя?