Брюксел узакони имуществения ценз в здравеопазването на ЕС чрез своя "социален дневен ред за ХХI век". Гордата със социалния си модел Европа призна завчера, че е много далеч от принципа на европейската солидарност в здравеопазването. За бедните държави все така ще важи принципът "всяка жаба да си знае гьола".

А иначе всички имат равни права да се лекуват навсякъде. Англичанинът например може да се лекува в България или където поиска, без да се тревожи, че ще му бръкнат в джоба за доплащане. В замяна



българинът ще види европейско лечение,



когато дочака европейски стандарт на доходите. Положението е същото като на пазара за недвижими имоти, където няма обществена солидарност. Англичаните могат да си купуват колкото искат къщи в България и дори да вдигнат цените на имотите у нас, а българинът нито има доходи за английска къща, нито може да й свали цената. Разбира се, видяхме и нашенци със скъпи къщи в Лондон като Косьо Самоковеца и Иван Тодоров-Доктора. Те следваха мъдростта "По-добре богат и здрав" (докато ги гръмнат).

Бившата жълта евродепутатка д-р Антония Първанова се похвали във вторник пред журналисти в София, че е била вдъхновителка на директивата за трансгранично здравеопазване. Тя се огорчи на пресконференция, свикана заради пратеници от Еврокомисията, че български медии не разбират какъв голям жест прави Европа към болния българин. Според нея нямало никаква опасност англичани да се наредят на опашка пред нашите лекарски кабинети, защото и в здравеопазването била валидна свободата на избора като на кварталния пазар. "Ако можеш да пазаруваш в "Елемаг" и на Илиянци, сигурно ще избереш "Елемаг", нали?", изложи стройната си мисъл докторката, която вероятно не стъпва на Илиянци. За разлика от сънародници като нея, които равняват стандарта си с англичаните, повечето българи не могат да избират между "Елемаг" и Илиянци, защото са само за Илиянци. Иначе и едните, и другите имат равни права, но имущественият праг не ги пуска през едни и същи врати.

Докато на пазара това е нормално, защото там няма солидарност, в здравеопазването е друго. Иначе би трябвало бедните да бъдат оставени да мрат нелекувани. Затова съществуват национални здравноосигурителни системи, които функционират на принципа: всички плащат, но ползват само нуждаещите се. Европейският съюз като



модел на наднационална солидарност



направи плах опит да покаже, че тя е възможна и в сферата на здравеопазването.

Но европейското здраве без граници сваля националните бариери само пред гражданите от най-богатите държави в ЕС. Равните права при различни тарифи за здравеопазване създават различни възможности. Най-богатият може да стигне навсякъде по свой избор, а най-бедният - до родната клиника. Никой не спира българина да отиде и другаде (което пак е нещо, защото създава илюзия за свобода), но Брюксел го предупреждава да разчита на финансовия гръб на своята здравна каса само в своите болници. Както и сега той може да се лекува в чужбина за своя сметка, но има и разлика: може да поиска да му бъде върната онази скромна сума, която държавата би му дала у нас за лечението. Така той би си възстановил примерно 10% от парите, а останалите 90% ще трябва сам да приготви. Когато става дума за десетки хиляди евро, националният праг се превръща в крепостна стена. В същото време англичанинът, който чака с месеци за елементарна операция в родината си, получава право да отиде във всяка от другите 26 държави от ЕС, включително и в България, за по-бързо здравно обслужване. Това е въпрос само на личен избор, защото няма да му се наложи да доплаща нищо поради благоприятната за него разлика в тарифите на здравните услуги. Той няма да сложи разликата в джоба си, но и няма да го изпразни.

Все пак новата директива дава



глътка въздух



и на българина. Ако националната здравна система издевателства и не го лекува в предписания срок или въобще му отказва дадено лечение, назначено от личния лекар, той има право да отиде в друга европейска страна да го получи и след това да си върне парите от здравната каса, без да й е искал предварително съгласието. При липсата обаче на гаранционен фонд и на споразумение за преки плащания между националните здравни каси българинът ще трябва първо сам да приготви необходимата сума. После може и да съди държавата в Люксембург, ако тя откаже да му я върне. Шест такива дела вече са спечелени в съда на ЕС и те ускориха приемането на директивата. Пътят към подобно европейско здравеопазване обаче е толкова тежък, че би поболял и здрав българин.