Новата грузинско-осетинска война е вече факт. Известен е и победителят - Тбилиси. Разбира се, при едно условия - ако Москва му позволи да удържи победа.

Относителната пасивност на официална Русия през последните дни вече изигра решаваща роля за развитието на събитията. Гневният тон на руското външно министерство и театралните депутатски проклятия не се броят. Докато не бъде задействан военният юмрук, те са само шумотевица, съпровождаща настъплението на грузинските войски.

Руските части в региона, включително и разположените там миротворци, не съумяха, а може би не пожелаха да пресекат междуплеменната война в Южна Осетия. Само допреди няколко дни те без проблем можеха да спрат грузинската армия още на старта. Но не го направиха. Защо? Заради изкусните външнополитически маневри на Саакашвили? Олимпийското отсъствие на Владимир Путин? Отпуската на Дмитрий Медведев?

Или предварително взетото и хладнокръвно реализирано решение да се оставят събитията на техния собствен ход? Ако е така,



това би било най-големият обрат в кавказката политика



на Русия през последните 15 години. А ако не е така и мащабната силова намеса все пак се състои, цената за нея - и политическата, и човешката - ще излезе много по-висока, отколкото е била доскоро.

Ако това не е обрат на политиката, а само забавяне, след което ще има решителна намеса, причините за подобно отлагане могат да бъдат най-банални. Например - обичайната бъркотия, възникнала заради факта, че няма стопроцентова яснота на чия заповед ще трябва да се подчинят силовите структури. Макар да се смята, че те се ръководят от премиера, по конституция официалният главнокомандващ е президентът. И именно Дмитрий Медведев ще трябва да носи основната политическа отговорност за решението, независимо какво ще бъде то и от кого фактически ще бъде прилагано. Нищо чудно на него да му трябва време, за да си отговори на въпроса дали е готов да поеме на плещите си такава отговорност.

А преките изпълнители при определен развой на събития ще трябва да си зададат друг неприятен въпрос - дали впоследствие цялата отговорност няма да се стовари върху него. Веднъж нещо подобно вече се случи - в края на 80-те години. Пак в същия този Кавказ, пак след силова намеса.

Ако наистина става дума за обрат в политиката и южноосетинските протежета на Москва са оставени на волята на съдбата, също трябва да има някакви рационални причини за това. За разлика от Абхазия режимът на самопровъзгласилата се Южна Осетия не стана истински стабилен, не получи единодушна подкрепа от земляците си и дори не наложи контрол над достатъчно компактна територия. Зависимостта му от Москва е критично голяма и само този факт може да е навел покровителите му на мисълта



да теглят кръст на един проект, който е твърде скъп,



почти не носи материални изгоди и не е достатъчно успешен.

Колкото и цинично да изглежда зарязването на дългогодишните сателити, реалната политика изисква и такива решения. Разбира се, това ще отслаби доверието към Русия сред самопровъзгласилите се държави. Впрочем стъпка по стъпка неприятният ефект може да бъде сведен до нулата. Самите абхазци със серия от конкретни акции могат да бъдат убедени, че за тях е предвиден съвсем друг сценарий.

Независимо от всичко руската политика в момента е на исторически кръстопът. Дилемата е - или мащабна война с Грузия, или мероприятия, прикриващи оттеглянето от спорния регион с максимално съхранение на честта. В първия случай Русия ще направи голяма крачка към държавите парии. Закъснялото прогонване на грузинските войски от териториите, които те вече са завзели и които според всички международни понятия принадлежат на Грузия, би било - ако търсим аналогии в миналото - нещо като афганистанската операция в по-малък мащаб. Трудно е да се предвидят конкретните международни проблеми, които ще възникнат в този случай. Но няма съмнения, че те ще бъдат дългосрочни и скъпи.

Ако Южна Осетия е наистина зарязана, съпътстващите действия на Москва просто ще бъдат продължение на вече съществуващите. Може да има гръм и мълнии в ООН, но тя така или иначе е измислена именно за това - за гняв без никакви сериозни последствия. Или пък изпращане на доброволци, които без реален боен опит зад гърба си не могат да повлияят сериозно на развоя на събитията. Или подтикване на южноосетинските лидери да седнат на масата за преговори с грузинците, които да издиктуват мирни условия, отчитащи руските интереси и амбиции.

Москва изпусна момента за намеса. От друга страна обаче, в региона се е създала необичайна ситуация, която на свой ред дава ново поле за необичайни дипломатически ходове и нестандартни подходи. През последните години ние забравихме политическата нестандартност. Може би именно сега е дошло време да си спомним за нея?