Всичко друго да бе поискал Брюксел, дори последните два реактора на "Козлодуй" да бе пожелал - щяхме да му ги дадем. Но да иска от нас борба с конфликта на интереси е все едно да настоява да си сменим пола. Конфликтът на интереси не е престъпление, смятат юристи. У нас той е природно състояние, нещо като човещина.

Как да бъде наказан Батко от пътния фонд, че бил възложил държавни и европейски поръчки на Братко от фирма "Биндер", след като не е извършил престъпление? Явил се Братко на търгове, спечелил ги с най-добри (или единствени оферти) и получил поръчки за 120 млн. лв. (60 млн. евро). Нима е нередно? Нередно е, вкопчи се Брюксел във вестникарското разобличение и постави неизпълнимо условие: да бъдат наказани всички съмнителни лица от бившия фонд "Републиканска пътна инфраструктура". Иначе България нямало да види нито евро за пътища по две оперативни програми - "Транспорт" и "Регионално развитие".



Залогът е следният:



60 млн. евро далавера на братоците срещу санкция от 1.3 млрд. евро за държавата, или съотношение 1:20. Някой в Брюксел може би си мисли, че държавата ще скочи като ужилена да брани интересите си. Но там си живеят в своя вселена. Първата реакция на българското правителство бе недвусмислена: Като не давате европари, ще бръкнем в собствения бюджет! И нито намек за преследване на когото и да било за кефа на еврократите. Блокираните пари биха стигнали за изграждане на нови реактори на мястото на спрените в "Козлодуй", но и тях ще прежалим. От главите на Батко и Братко трудно би паднал и косъм, защото падне ли, значи след това не само да си оскубем косите, а и да си издерем очите. Такива като тях съставляват целокупния български политически, икономически и всякакъв друг елит - и то не от вчера. Нова държава да основем, пак ще е такава.

За да не се връщаме много в историята, можем да се ограничим до десетилетията, които повечето българи помнят. При комунизма конфликтът на интереси се наричаше просто връзкарство. Връзките решаваха всичко и колкото по-близки бяха, толкова повече се ценяха. Най-тачени бяха роднинските връзки в управляващия елит, узаконени с официална система на привилегии. Хората се възмущаваха най-много от прехвърлянето на привилегии от заслужили родители на незаслужили деца, на което циничният отговор бе: а



защо произходът да пречи на нашите деца да се развиват?



Твърдеше се, че жителите на борческия ботевградски край се питали едни други не "къде работиш?", а "къде управляваш?", а за външно министерство се говореше, че било управлявано от "видинската мафия".

Така беше при комунизма, но той си отиде и държавата се засили да се промени. Наивни хора наизлязоха по улиците да си дерат гърлата за политика, а старият политически елит трансформира родата си в икономически елит и се оттегли. Преходът от едната епоха в другата стана чрез чудовищен конфликт на интереси.

Народът заедно с държавата си бе ограбен в името на "реформата" и "прехода", без да му се обяснява какво означават, но с предупреждението, че са "болезнени". Определени фамилии и свързани с тях лица си поделиха не само спестяванията на хората (включително и детските влогове), но и цели отрасли. За да не бъдат преследвани, разтуриха правоохранителните органи на държавата, като най-напред ги демонизираха, а след това ги оплетоха в паралелни "силови" структури, създадени централизирано, за да охраняват богатството им и да не допускат външни лица в запазените им територии в бизнеса. Бивш американски посланик отбеляза с ирония, че "българската организирана престъпност е твърде организирана". Може би в 1300-годишната история на България не е имало по-мащабно криминално деяние.

Процесът беше толкова видим, че се съпровождаше с периодични откровения за "приятелски кръгове" (Жан Виденов), "братовчедска държава" (Иван Костов), "обръчи от фирми" (Ахмед Доган). Цяла династия се курдиса да ползва България като хранилка поне три десетилетия покрай скандалната сделка за магистрала "Тракия", завършила за щастие с провал. Докато



в други държави мафията се крие, в България е на показ



Демонстрацията на награбеното е демонстрация на безнаказаност. Еврокомисията може и да сипе остри критики, но трябва да се покае за два големи гряха: първо, призна България за правова държава въпреки очевидната липса на върховенство на закона (законите остават на хартия и не се прилагат, пише в доклада от 23 юли); второ, призна наличието на пазарна икономика в България въпреки повсеместния контрол на мафиотски структури над пазара от най-високо равнище до зеленчукова сергия.

Конфликтът на интереси в пътния фонд не е нищо друго освен фрагмент от цялата картина. Комисията обаче му придава голямо значение, защото самата тя се оплете в тежък конфликт на интереси: трябва да спасява собствения си авторитет, но без да признае грешките си. Като критикува България, че не показва резултати в борбата с корупцията и организираната престъпност, тя изразява ужаса си, че догодина ще се яви пред Европа с искане за нов мандат, посрамена, че е надвита от една безправова държава. Затова има нужда поне от двама-трима бандити в затвора, поне от един-двама разобличени министри за корупция (или за конфликт на интереси).

Румъния се отнася с по-голямо разбиране към мъките в Брюксел. Не че нейната върхушка ще се покае, но тя знае да дава жертви в името на оцеляването си. Затова повдигна трето обвинение срещу бившия премиер Адриан Нъстасе, макар и да не дава признаци, че ще го осъди. В същото време България не смее да изрече дори едно име на корумпиран министър или на бос на мафията. Затова е наказана с финансови санкции, а Букурещ се отървава с банална критика. Дошло е време да се хвърли нещо на брюкселския жертвеник. Тъй като засега не става по желание, се налага да стане с посочване. Да не се сърдят братоците, но такава им е съдбата. Колкото и да са мили на управляващите, още по-мили са им собствените роднини, които трябва да оцелеят в натрапената ни от Брюксел противоестествена борба с конфликта на интереси.