|
| Проф. Милена Цанева |
- Имаха ли късмет тазгодишните кандидат-студенти в СУ, които писаха за Вазовата "Епопея на забравените"?
- Вазов дълго време не се беше падал на изпита, така че аз лично съм доволна. Но вече не преглеждам писмени работи в университета, защото, честно казано, е много досадно. Като литератор по-скоро друго ме притеснява...
- Какво е то?
- Езикът, например, е нещо, на което страшно държа и никак не ми харесва случващото се с него. Ето, литературоведският език се задръсти с чуждици и стана само за тесни специалисти. Добре че някои колеги се усетиха да започнат да "чистят" творбите си. Обществено-политическият език пък стана твърде шаблонен, богатството му се загуби. Изчезват много красиви думи и тука е голямата роля на писателя - да ги спаси чрез творчеството си. Ботевият език е най-неостарял. В езика на Вазов даже има неправилности, но пък е толкова пищен. Нашият език притежава страшно богата глаголна система, която за жалост вече не се използва. Всъщност, не само писателите, но и пресата трябва да се намеси. Без да ви правя комплимент, в това отношение вашият вестник е един културен вестник.
- А езикът на младите - "гали" ли ви слуха?
- Това, че младите знаят чужди езици, понякога им влияе зле. Истина е, езикът трябва да се променя, но успоредно с това и да се съхранява богатството му.
- Как? Като се държим за класиката на всяка цена ли?
- В класика се превръща това, което всички трябва да знаят, но никой не го е чел. Често си мисля какво ще стане: има нови творби, които непременно трябва да влязат в учебниците. Не става до безкрайност да се изучават едни и същи автори. Но все пак има имена, без които не може. Не може без Ботев, защото той е повече от литература, Ботев е героят на България. Не може без Вазов, защото той е създателят на националното ни самочувствие. Не може и без Алеко, защото той ни казва, че трябва да се вглеждаме в себе си. За мен е неразрешим въпросът какво ще стане с литературното образование след десетилетие. Спомняте ли си резултата от анкетата за десетте българи "Най"?
- Да, трудно бяха сведени до десет.
- И все пак имаше някакви закономерности. Аз гласувах за Левски и според мен той правилно стана пръв. И в литературната наука винаги ще има една десятка, без която не може.
- Одобрявате ли новия формат на изпита след VII клас: тест по български език и литература и трансформиращ преразказ на непознат текст от български автор?
- Абсолютно съм против и за едното, и за другото. Цялата същност на една творба, например "На прощаване" на Ботев, е в това, че той се прощава с майка си. Ако аз напиша какво той чувства към майка си, трябва да напиша друга творба, тоест това вече е друг художествен текст. Да напишеш от гледна точка на другия герой, вече е нов разказ, а не преразказ.
- А кой според вас е по-адекватният формат за този изпит?
- Класическото интерпретативно съчинение. Не мога да разбера защо методиката непрекъснато се старае да измисля нови форми. И за теста съм против.
- Но нали така е по цял свят?
- Не мисля, че нашето образование е било по-лошо от това в останалия свят. Напротив. Все още образованието ни е добро, но се боя, че с тия преобразувания го разваляме.
- В литературата като професия има ли хляб, или е загубена кауза?
- Не мисля, че можеш да се издържаш само с творчеството си, освен ако не си голям писател. Но това, че сега може всеки и всичко да издаде, аз го намирам за добре. Преди беше въпрос на връзки - влезеш ли в писателския съюз, вече ти издават всичко. Баща ми имаше две библиотеки: едната на горния етаж с "истинската" литература, а другата с второкачествена. Аз обаче се ровех и в нея и понякога я четях за негов ужас.
- А не сте ли съгласна, че съвременната литературна критика не е на ниво?
- Ето тук е парадоксът! Преди литературната критика беше ограничавана, а сега, точно когато има свобода на критиката, критика няма.
- Да се върнем на днешната младеж - различава ли се тя от младежта по ваше време?
- Новите млади са много по-подготвени от нас. Ние бяхме по-наивни и необразовани, докато сега младите знаят много езици и те са им приоритет. По наше време езиците бяха на последно място. Обаче има и нещо, което не ми харесва у младото поколение - това, че не е така идеалистично. Струва ми се, че е по-прагматично. Мъчно ми е също, че предпочита да се осъществява извън България, не че го обвинявам за този избор, но ме боли.
- Това не е ли тревожен знак, че патриархалните ценности на българина се загубват?
- Вижте, познавам много скромни семейства, в които деца и родители се разбират прекрасно на основата на общи ценности. Например, желанието да изживееш живота си честно, без да накърниш интересите на другите. Все повече си мисля, че Вазов беше прав, обръщайки внимание на "тъмния герой", тоест на обикновения човек, който не се забелязва много-много. В средите на тези "тъмни" хора се пазят не само патриархалните, а изобщо моралните ценности, които на "голямата сцена" иначе са доста погазени.
- И все пак коя ценност е най-застрашена?
- Може би някогашното желание на българина не само да запази името на България, но и да го утвърди. Навремето чужди журналисти питат Петко Каравелов вярно ли е, че са го били в затвора, а той отвърнал, че такива работи в България не стават. Днес е обратното - има хора, които в името на личния интерес са готови да злепоставят родината си. Ето това е нещо, което не мога да приема - това плюене върху собствената си страна. Младите се стремят непременно към личното си осъществяване, без това да се свързва с развитието на родната ни култура. А е добре човек да иска да се реализира преди всичко в границите на своята култура.
- Виждате ли сред днешните интелектуалци или политици личности от ранга на нашите възрожденци навремето?
- В културните ни среди твърдя, че има фигури с обществен авторитет и това е важното, а не имената им.
- И дори такава фигура, от която народът би потърсил подкрепа и съвет, както тогава от дядо Вазов? Мислите ли?
- Вазов наистина е бил Патриарх, но не смятам, че нещата могат да се повтарят. Като личност Вазов е роден от необходимостта и задачите на едно определено време. Величието му е именно в това, че отговаря напълно на нуждите на епохата си. Тогава българинът вече е имал изградено национално съзнание, но му е било потребно национално самочувствие и такава именно е основната насока на Вазовото творчество. След това идва пък Алеко, който вече поставя въпроса не за самочувствието, а за това, че има неща, от които българинът трябва да се срамува и притеснява. А в момента - какви са нашите нужди, кажете вие. Аз лично смятам, че сега въпросът не е нито за самочувствие, нито за срам, а е време по някакъв начин, макар че не виждам как, да се възроди у младите преди всичко чувството за дълбока свързаност със своята страна.
- Какво според вас би казал или написал Вазов по тоя въпрос?
- Не знам, не знам. Не би могъл да поиска сега от нас да бъдем дядо Йоцовци и да махаме с шапка на хубавите неща, зажумявайки за тези, които са, меко казано, лоши. Но не вярвам да каже и че всичко е загубено - при неговия несъкрушим възрожденски оптимизъм. Сигурно пак би възкликнал: "Не ще загине". Ето, Вазов обича "чичовците" си въпреки недостатъците им. Сигурно и днес би написал нещо от тоя род - действие, в което да се видят пороците на новото време, но непременно и хубавото.
- Как успявате да се поддържате в такава форма? Интелектуален труд и още нещо?
- Това, че продължавам да работя, помага. Ето сега предстои 120-годишнина на Доре Габе и в момента пиша за нея. Честно казано, изпитвам вина към Габе. Сближихме се в късната й възраст и тя ми направи силно впечатление. Тогава имах чувството, че много й се иска да напиша нещо за нея, така че сега изпълнявам свой стар дълг.
- Баща ви е бил близък с едни от най-големите ни поети и писатели. Кой най-често посещаваше дома ви?
- По странно стечение на обстоятелствата познавам Никола Фурнаджиев от деня на раждането си. Родена съм вкъщи и той трябвало да отиде с баща ми в общината като свидетел на моето раждане. Ангел Каралийчев и жена му ми бяха кръстници и ги възприемах като част от семейството. Интересното е, че докато Фурнаджиев беше жив, не можах да напиша нищо за него, притесняваше ме това, че познавам живия човек. Веднага, година след смъртта му, написах - изведнъж остана поетът. Татко даже ме съветваше да не се сближавам с писатели.
- Защо? За да не се разочаровате?
- Не, макар че и това го има. За да не ми пречи човешкият образ, който често е доста различен. Спомням си една случка с Асен Разцветников, който също беше приятел на баща ми - като мъничка реагирах на неговите стихове "разрошен, бледолик и бос" с наивното възклицание: "Ама как така разрошен, като той няма коса!"
- И все пак, не беше ли от полза, че сте имали личен контакт с тези хора?
- Може би. Спомням си следното. Навремето разглеждаме на упражнение "Конници" на Фурнаджиев и започва страхотен спор кои точно са кървавите конници - дали потушителите, или въстаниците. Аз се заплитам и не мога да отговоря. Когато чичо Кольо дойде в нас, го питам: "Кои са конниците?" А той рече: "Че отде да ги знам кои са!" И тогава аз разбрах същността на поезията му.
Казано по новому- постингът Ви е разбиващ!!! Удоволствие беше за мен да прочета Вашия отговор на интервюто. Мразех часовете по литература в училище, заради анализите, които трябваше да правим и то след като като задължително изчитахме всичко, написано от прославените тогава литературни критици. Дразнеше ме въпросът- "какво е искал да каже авторът". Той си го е казал, да речем с няколко реда, а ние трябваше да пишем псевдоразсъждения по няколко листа! Учебниците на децата ми бяха натъпкани с откровени филологически глупости, които те трябваше да заучават. Но, нима сюндюците по върха на образователната ни система, ги интересуваше, че отвращават децата от ученето изобщо. Е, вече е ясно- набелязаната цел за изпростяване на поколенията след нас, е осъществена.