Съкращението HMRC крие наименованието на любимата ми данъчна администрация, Her Majesty Revenue and Customs, т.е. на Нейно Величество приходна и митническа служба. Тя събира налозите, митата и осигурителните вноски в Обединеното кралство. Сред всички познати ми бирници британските се открояват със своите прости, практични и най-вече точно предвидими правила. Не че са особено експедитивни, нищо подобно.

В сравнение с британските, а камо ли с германските, френските или пък с пословично тромавите италиански данъчни власти, българските бирници са направо рекордьори по бързината, с която преравят цели планини с бумаги. Само американската IRS съм виждал да работи по-бързо от нашата НАП, но на тях бързите рефлекси са им вродени още откогато са гонили да обложат Олд Шетърхенд и не случайно само IRS от цялата армия федерални, щатски и местни власти бе спипала натясно сръчния г-н Ал Капоне.

Но понеже никой не е пророк в собственото си село, а чуждестранните наставници на българската държава до един са убедени в собственото си превъзходство, както и че българите само преди 2-3 години сме слезли от дърветата и изпълзяли от землянките, много се съмнявам, че някой ще каже добра дума за данъчните у нас. Напротив, тепърва ще четем поредните бръщолевеници в превод от брюкселски за "недостига на административен капацитет", който налагал пренаписване на данъчните кодекси и ново прекрояване на приходната администрация у нас. Поредната реформа вече се гласи, но да знаете,



капацитет не липсва, а правилата куцат



в българската данъчна система. И не вярвам, че поредната реформа ще роди по-смислени данъчни норми. Проблемът е в самата логика и система на българското законотворчество. Противно на наивните вярвания, разпространени в учебниците по конституционно право, българските закони не се пишат от представителите на народа в Народното събрание. Авторите са групи чиновници в ресорното ведомство. Техните трудове се превеждат, пращат се в странство на надзираващите ни по съответния въпрос международни институции, там се рецензират и допълват, после се връщат и пак се решат и дописват няколко пъти, докато законопроектът се приеме от кабинета и стигне до парламента. Водеща в този процес е



логиката на преосигуряването



Авторите на нашите законите, и българи и чужденци, по правило нямат опит в бизнеса, който ще регулират. Те се подбират сред цвета на чиновниците, имат дълбоки познания, умни са и чудесно образовани, но тъкмо затова са излетели бързо до висините на ведомството си и нямат опит нито в къртовската работа на обикновения чиновник, който на практика изпълнява законите, нито на потърпевшия бизнес, върху който се прилагат законите. Като ще пишат закон, умните глави на министерството постъпват логично от своята гледна точка. Вземат действащия закон, събират колкото може повече аналогични закони от други държави, приети за еталон. И компилират. Вкарват от чуждите закони каквото липсва в нашия, дописват и съшиват нормативните парчета. Внимават да не изпуснат някое изискване (и тъй да стане, чуждите консултанти и наставници, като рецензират проекта, предлагат още куп изисквания, още процедури и измислят нови служби и органи на власт). Накрая българският закон става най-тежък сред своите аналози. Ако за някакво разрешение в една държава искат 3 документа, А, Б и В, пък в друга държава искат 4 документа (напр. А, Г, Д и Е), то в българския компилат за същото нещо ще искат 7 документа - всички от А до Е и поне още един за съгласуване с друга държавна служба. Опасявам се, че същото ще се повтори и при поредното прекрояване на данъчните закони. По-добре



да опростим процедурите,



дори с риск от грешки поради недостиг на информация, отколкото да събираме купища информация, в която службите затъват, без да могат да преработят. Да не говорим за разходите на държавата и на фирмите. В годишната си декларация за корпоративно облагане британските фирми трябва да попълнят точно 200 реквизита. Българските - 320. Такова преобременяване с изисквания има във всяка отделна процедура, пък и процедурите у нас са повече. Най-лесният начин за облекчаване е да се намали броят на държавните служби и в това отношение радостно ще е Агенцията за държавни вземания да се влее в НАП. Но защо само тя? Очевидно е решението и митническата администрация да се влее в данъчната. Щом е възможно в държава с размерите и търговския оборот на Обединеното кралство да има една обща данъчна и митническа администрация, няма съмнение, че и в България може да стане. Вярно, британската държава е съществувала векове, преди да обедини на 18.04.2005 всички бирници в една служба, HMRC. Нужни ли са векове, за да стигнем до същото просто решение в София?