Аксиния Джурова е родена на 18 септември 1942 г. Завършва българска филология в Софийския и история на изкуството в Московския университет. Професор е по средновековно изкуство в СУ и директор на центъра за славяно-византийски проучвания "Проф. Иван Дуйчев". Била е гост професор в университети в Токио, Йейл, Йерусалим, Сорбоната и Венеция. Автор е на редица изследвания по средновековно българско изкуство и украса на славянски и византийски ръкописи. Автор е на десетки монографии по проблемите на съвременното изкуство.

----

- Защо са ни днес старите ръкописи - като ценности за търгове или като памет?

- Ръкописите са истинските посланици на културата на всеки народ. Като преносим предмет те са били пренасяни от монасите, мисионерите, били са поднасяни и на императори, князе, патриарси при дипломатически мисии. В периоди на войни, кръстоносни походи са мигрирали от една страна в друга. Давате ли си сметка, че срещу около 2000 славянски ръкописа, запазени в България, няколко хиляди са в чужбина в над 100 хранилища. По този начин те са и база за развитието на славистиката, да не говорим за гръцките ръкописи, които са пръснати в целия свят.

Ръкописът е домът на словото Божие, носител на единствената възможна истина през Средновековието, т.е. той е бил натоварен с харизматични функции като иконата. Без него е невъзможно извършването на богослужението в църквата. В Средновековието ерудираният интелектуалец се е измервал по книгите, които е притежавал или прочел. Ръкописите съдържат паметта на човечеството за един изключително продължителен период от историята му. Именно затова за мен те са безценни и никаква виртуална култура не може да ги замени. Може би затова те са били винаги сред интересите на колекционерите. Тук аз сигурно ще изкажа много пристрастно мнение, но смятам, че тяхното място е преди всичко в църквите, манастирите и държавните хранилища.

- Не е ли време България да си върне ценните ръкописи - Манасиевата хроника, Асеманиевото евангелие, Четвероевангелието на Иван Александър?

- Повдигането отново на този въпрос е безсмислено. На мен животът ми мина по библиотеките, съхранили ръкописното наследство - Ватикана, Милано, Венеция, Ерусалим, Британската библиотека, хранилищата в Москва, Санкт Петербург, Киев, Одеса, Белград, Париж, Мадрид, Виена, Атина, Охрид, Тирана, където се съхраняват ръкописи от различни ръкописни традиции, попаднали там при всякакви обстоятелства - пренасяни при пътувания на учени, монаси, политици, по време на войни и т.н.

Представяте ли си какъв хаос ще настъпи, ако всяка държава започне да си иска своите ръкописи. Това е безумие и кому е нужно?

- Кои са златните страници на старобългарската литература?

- Всичко, което е писано на ръка - един процес, при нас продължил и до средата на ХХ век, е златен фонд за всеки народ. Ще ви обясня защо мисля така. Защото понякога текстове, загубени през столетията, се появяват след няколко века в късни преписи, дори и от XIX в.

- Кой исторически период прилича най-много на сегашния?

- Деветият век е най-близо до нашия тогава, когато е голямата битка между Рим и Константинопол за преразпределение на църковните диоцези и за приелите християнството или подготвящи се да се покръстят славяни. Това е времето, в което геополитиката оказва своето място в избора и коригира грешния избор. Спомнете си ловката политика на княз Борис I между източната и западната църква и резултата, наложен от това, че граничим с Византия. Тоест полски (католически) вариант на Балканите е бил невъзможен, както и обратното. Но благодарение на политическите усилия и умения на Борис I неговият син Симеон получава патриаршески скиптър и царска корона. Би било добре политиците по-често да препрочитат историята и да се поучат от нея, а не да третират държавата ни като територия и да забравят такива свещени думи като родина и отечество.

- Трябва ли да се връщаме толкова често към миналото?

- Аз съм привърженик на европейското и източно разбиране за живота и смятам, че без минало няма бъдеще. Не мога да приема, че ние сме обременени с история и че тя ни пречи в осмислянето на настоящето. Истината е, че трябва да умеем да я осмислим и преживеем, да сме наясно със самите себе си, да имаме изработена стратегия какво искаме от бъдещето и познавайки нашите стереотипи, навици за адаптация и съпротивление, да обогатим рефлексите си в името на един по-добър живот, а не в упорито поддържаното умение да оцеляваме, нещо което наистина ни се отдава. Аз не обичам философията на оцеляването, предпочитам да запазя надеждата и вярата си, че именно в този малък отрязък тук на Земята, който ни е даден да изживеем, трябва да се впишем в живота на нашата планета, осъществявайки мечтите си или поне част от тях.

- Наричате се последната утопистка - наред с Маркс, Енгелс, Ленин и Кастро. Време ли е за утопии?

- Нямам смелостта да се нареждам в тази плеяда от големи личности. Неправилно сте разбрали, че аз самата се причислявам към тях. Истината е, че възприемам утопията като необходимост въобще. Утопията е духовно състояние, извисяване над повседневното, жажда за по-хубав живот и в социален, и в духовен план. Винаги ще я предпочитам пред нихилизма, бруталността и празнословието или както проф. Биолчев бе казал в едно свое интервю - опростачването.

- А какво от миналото се повтаря, както бяха казали едни по-умни хора - като фарс?

- Когато не се учим от грешките си, не отчитаме геополитическите реалности, миналото се възпроизвежда - при различни обстоятелства, разбира се, като трагедия или фарс, или още по-точно безкраен скеч.

- Сравнимо ли е българското изкуство с европейското и не е ли културата единственото нещо, което ни приближава към Европа, пък дори и в исторически план?

- Имаме големи художници, музиканти, учени. Последните се реализират по-успешно. На нашите художници обаче им липсва голям меценат, който да ги изкара на голямата сцена извън собствената си колекция, независимо къде е тя у нас или в чужбина. Смятам обаче, че масмедиите са в голям дълг към нашата художествена памет. Ето, откри се юбилейна изложба на Найден Петков. Един художник, белязал поколение художници - негови ученици в академията и колеги - с чара си като личност, с таланта като творец и с възгледа си за изкуството. Той си остана докрай привърженик на тази мисия на изкуството, която извисява човека над повседневното. Той естетизираше средата, в която живееше, и по този начин я одухотворяваше. И който от пейзажите, натюрмортите, портретите, фигуралните му композиции да погледнем, били те от България, Индия, Китай, Венеция, ще усетим особеното духовно равновесие и артистизъм в неговите картини, така необходими в преобладаващата деструкция на днешния ден. Жалко, че няма трибуна, където да се дискутира за миналото и настоящето на нашето изкуство, за отбелязването на такива изложби и личности, с които си отиде една епоха, дано не е безвъзвратно. Това бяха творци, които бяха отворени за всичко ново и страстно обичаха своя роден край и отечество.

- Имаме ли място на световния пазар на изкуството?

- Естествено, че имаме. Но пак опираме до въпроса за предлагането - не самопредлагането чрез интернет или чрез познати и приятели, а изкарването на таланта от наложил се, познаващ правилата на играта меценат.

- Не ви ли изкушава политиката?

- Никога не ме е изкушавала политиката. Аз не ставам за нея и съм наясно със себе си. Увъртанията, безглаголната стилистика, невъзможността да защитиш собственото си мнение са ми били винаги противни. Иначе играта в живота е нещо много хубаво, но не и за сметка на другите, пък и аз не съм свикнала, не съм възпитавана да подценявам хората около мен. Човек трябва да запази уважението, т.е. почтеността към другите, за да съхрани своята собствена лична свобода и идентичност. Аз не знам или поне на пръсти се броят хората, които политиката да не е променила. Политиката и властта вървят винаги по едни и същи утъпкани пътища. И това не са моите пътища. Аз ще си остана в света на "упоритото помнене", както сега наричат работата "де визу" с книгите, и съм горещ почитател на житейската философия на Дорис Лесинг, носителката на тазгодишната Нобелова награда за литература. Словото си при приемане на наградата тя бе озаглавила "Да не спечелиш Нобелова награда". В него тя разказва за гладните деца от Зимбабве, които говорят за книги, или за други деца, които нямат книги и се учат да четат по откъснати етикети от бурканите, които купуват в магазина.

И аз като Дорис Лесинг вярвам, че сегашният свят на фрагментарна култура, който се нуждае от корекция, ще бъде променен именно от бедните, но жадни за книги и знания сегашни или бъдещи деца.