Полукомичната случка с премиера Станишев, който в навечерието на деня на независимостта се качи на незаконен лифт в Рила и заседна в него за 40 минути, по странен начин очерта една любопитна драматургично-политическа фигура, един образ, към който през идните месеци анализаторите сигурно често ще се връщат, за да обяснят една или друга особеност на българското общество и неговата политическа класа. Независимо че непосредствено след тази случка общественото внимание беше пренасочено към други скандали (някои зрелищно кървави), образът е прекалено ефектен, за да се забрави лесно. Висящото положение на Станишев сред рилските гори



изобрази интересен политически триъгълник



От едната му страна са инвеститорите, които бързат да превърнат едни пари в други пари, често пъти прекрачвайки границите на законното и разумното под благосклонния поглед на държавната администрация, а от другата страна са еколозите, които се опитват да склонят същата администрация към разум, законност и приличие. Между тези два социални полюса в кабинка на повреден лифт се люшка премиерът в компанията на министъра на благоустройството и други важни държавни мъже. Усилията на момчетата от НСО да изтрият този образ от репортерските фотокарти го направи още по-пикантен. Ситуацията на практика легитимира еколозите като потенциален политически фактор. Твърде вероятно е точно те да създадат основната интрига през новия политически сезон, въпреки че такава възможност засега не влиза в сметките на социологическите агенции. Екосдруженията все още изглеждат като маргинални граждански общности, сплотени от етико-естетически ценности, но тяхната предстояща политическа изява е вън от съмнение. Впрочем през август партия Зелените официално беше регистрирана в съда.

Какви обществени дефицити могат да се превърнат в неин политически ресурс? Ясно е, че подобна формация би имала хоризонт за развитие само ако разшири своята програма извън чисто природозащитната проблематика. Едно по-широко разбиране на екологичната тема предполага тя да бъде интерпретирана като отношение между човека и неговата среда, т.е. между човека и други хора. Точно в тази сфера годините на прехода очертаха значителни дефицити, които могат да се превърнат в политическа ниша. Става дума за модерна политическа кауза, за усилие



да се защити обществото от вреди, които само си нанася.



Основен проблем, около който може да бъде сглобена една зелена политическа програма, е за морално-етичните и естетически стойности. След като основната тема на прехода (за собствеността) вече е почти изчерпана, възникна нова болезнена тема - това е темата за общата среда за живеене, за пейзажа. Кой има право да променя пейзажа и как? Иначе казано, може ли внезапно забогателият тарикат и пошляга да префасонира националния пейзаж, следвайки единствено собствения си вкус, или трябва да се съобрази с някакви обществено приемливи норми? Има ли такива норми?

В България законите и нормативните уредби не представляват филтър, който да разделя моралното и естетически приемливото от неморалното и уродливото. Поради което



грозното най-често се оказва законно.



На практика парите са способни да манипулират или да заобиколят всяко експертно мнение. Това е проблем, който по същество е оставал извън полезрението на всички политически сили, преминали през властта в годините на прехода и изглежда невероятно някоя от тях тепърва да се занимава с него. Подобно усилие би било най-малкото неискрено и фалшиво. То е все едно царят, който сече "своите" гори, да излезе в медиите и с присъщата му скръбна гримаса на огорчен баща да обяви, че това не може повече да продължава.

Урбанизирането на българското Черноморие е най-изразителен пример за управленски, инвеститорски и архитектурен примитивизъм с дълготрайно вредни последици за общия национален пейзаж. Вече дори туристически босове открито роптаят срещу неща, които сами са направили. В същото време разрушителните енергии, благовидно представяни като грижа за развитие на регионите, съвсем не са затихнали. Ето един пресен пример. През август в интервю кметът на Созопол с нескрита гордост обяви, че от есента започва масирано застрояване на крайбрежната ивица в залива между къмпинг "Златна рибка" и с. Черноморец, известен като Царския плаж. Земите вече били изкупени от големи инвеститори в Слънчев бряг, строителството щяло да бъде ниско, с големи отстояния и нямало да се повторят недомислици от други места. Новите курорти щели да бъдат луксозни, скъпи и привлекателни за богати чужди туристи. Кой би повярвал, че т.нар. големи инвеститори, които вече са проявили брутално лош вкус в Слънчев бряг, внезапно ще проявят добър вкус край Созопол?

Впрочем част от посочените терени вече са застроени, при това по начин, който видимо се разминава с обещанията на кмета. Покрай строителството разбитият доскоро път на места напълно изчезна, но същинският проблем в този залив е друг. Там се заустват всички мръсни води на Созопол и неговите безконтролно застроени в последните години околности. Резултатите от това заустване често се виждат и с просто око. През лятото водата в залива често е мътна, а прибоят е осеян с миниатюрни доматени люспи, чийто произход е вън от съмнение. Поради което някои зевзеци вече наричат царския плаж Royal fecal beach. В публичните изявления на созополския кмет обаче за строителство на пречиствателна станция се говори уклончиво и в неясното бъдеще. Може би след три, пет или повече години тя ще е готова, ако от еврофондовете дойдат пари. Дотогава за новите луксозни курорти изглежда ще се търси някаква специална порода туристи -



хем богати, хем с ниски хигиенни изисквания



Възможно е и друго решение - общината да задължи ресторантите през лятото да правят салата само с белени домати. Това е банален пример, който ясно показва, че интелектуалният и морален капацитет на някои местни администрации е обратно пропорционален на техните апетити за печалби. Тази картина има аналози на различни места в страната и е представителна за състоянието на българското общество. Да се упрекват единствено кметовете и общинските съвети би било елементарно.

На много места по Южното Черноморие брегът вече е недостъпен. Което означава, че държавата неофициално, но реално е отстъпила контрола върху част от държавните граници на частни лица. Има места, където, ако човек случайно корабокрушира и успее да се добере до брега, ще се озове пред бетонни зидове с надписи "Частна собственост. Стреля се без предупреждение". В голямата си част тези строежи са правени без общ градоустройствен план и без инфраструктура, поради което резултатите са хаотични и налудничави. Тази строително-архитектурна нелепица е проекция на диспропорциите във всички други сфери на обществения живот. Ако българският преход не беше белязан от значителна доза криминалност, вероятно той щеше да произведе съвсем различен урбанистичен пейзаж.

Защо България направи от своята оскъдна брегова ивица нещо, което Гърция никога не би си позволила, въпреки че нейните брегове са в изобилие, е мъчителен въпрос, който предполага пространни и тягостни за българското общество отговори. Плиткоумието е тежък национален проблем и неговото решаване е въпрос на дългосрочна политическа програма, която да ангажира законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Убеден съм, че между все по-често срещаните реплики от типа "никога вече няма да летувам на българското море" и "никога вече няма да гласувам" съществува тясна обвързаност.

Една автентична зелена партия би могла да промени (или поне да се опита) наложената в годините на прехода представа за държавата като достояние на склонни към криминализиране партийно-фирмени номенклатури. (Крилатата фраза на Доган за обръчите от фирми е едновременно цинична и точна.) Естествена цел на зелената политика е да върне държавата на гражданите, т.е. да ги мотивира сами да си я върнат. Това е една колкото романтична, толкова и привлекателна кауза. Впрочем тъкмо каузата е онова, което би отличило еколозите от останалите политически партии. Те отдавна нямат каузи, а имат апетити и интереси, заради които се стремят към властта. Те се занимават с балансиране на сложно заплетени частни или групови интереси и редките опити да се имитира загриженост за общото благо раждат в най-добрия случай благородно-инфантилни жестове като воденето на 5000 пенсионери (защо точно толкова?) на море.

Парадоксалното в случая е, че традиционните политически партии имат интерес от подобна нова формация. Отделна тема е дали и доколко го разбират. На старите партийни влъхви, охолни, оядени и гузно смълчани над нечистата си съвест, е нужен



нов играч, който да върне интригата



в политическото поле и да реанимира поне част от доверието в политическата класа. ГЕРБ и "Атака" вече не се възприемат като нещо ново, а по-скоро като интегрална част от политическия пейзаж.

Новата зелена формация едва ли би засегнала пряко големите партии, тъй като е логично да се очаква тя да търси своя електорат основно сред образованите, млади, икономически активни и негласуващи (!) социални групи в големите градове. Да се очаква изборно чудо от подобна формация е наивно. Оптимистичният вариант е тя да прескочи 4%-ната бариера. Екологичната проблематика е приоритет на развитата модерна градска култура, каквато в България се създава в момента.

Впрочем жаждата за зелен политически играч пролича още миналата есен, когато на местните избори се яви ерзац зелена партия, финансово обвързана със субекти и интереси, на които една автентична екоформация би трябвало да противодейства. Нейната бъдеща изява в голяма степен би отговорила и на натиска от страна на ЕС към България - натиск за разумност, етичност и приличие.