-----

Анджела Родел е от Минесота, учи езикознание и руски език в Йелския университет. Заниманията й с музика я карат да се захване с етномузикология. Учи при известния изследовател на българска музика Тим Райс. От 2005 г. специализира в Академията за музикални, танцови и изобразителни изкуства в Пловдив. Докторатът й е на тема "Българското народно пеене". От пролетта на 2006 г. живее в София, активно пее и свири с етно-рок групата "Гологан", а наскоро се снима и във филм на Георги Дюлгеров.

-----

- Наскоро приключи монтажът на новия филм на Дюлгеров, "Козелът", по едноименната новела на Йордан Радичков. Вие изпълнявате главната женска роля. Как се стигна до това?

- Беше по-скоро случайно, като всички добри неща в България. По сценарий главната героиня е чужденка, която идва в България заради българския фолклор, който силно обича. След като пробвал с няколко български актриси, режисьорът Дюлгеров започнал да пита свои приятели дали не познават човек, подходящ за героинята му. Оттук-оттам чул за мен и един ден ми се обади. Първоначално малко ме поизлъга, като каза, че става въпрос за дребна роля. Докато ме разпитваше, откри, че моята биография е много близка до тази на героинята - аз съм влюбена в българския фолклор, пяла съм в хор в Америка, после дойдох тук, има биографични съвпадения между героинята и моя опит. Тестваха ме актьорски, в началото бях пълно дърво, никога не бях играла пред камера, но те решиха да рискуват и едва впоследствие ми съобщиха, че всъщност става въпрос за главната женска роля, при което още повече се спекох. Успокоиха ме с това, че има актуална вълна в балканското кино да се ползват "натурални актьори", в румънското кино ползват такива, също и Емир Костурица и други.

- Как се чувствахте, заобиколена от професионални актьори, ето Иван Бърнев играе във филма...

- О да, той е страхотен, също и Красимир Доков от Народния театър, Иван Савов, Любов Любчева. Когато нямаш опит с актьорството, имаш много романтична представа за него, очакваш да е много трудно, да е свързано с интензивни драми, но правенето на филм е много различно нещо - ти правиш по 3 минути на ден и го повтаряш 20 пъти. Освен това всички от екипа - и актьорите, и Дюлгеров, бяха много готини с мен, не бяха нито свръхкритични, нито снизходителни, напротив - помогнаха ми много, понякога чрез собствената си игра ми подсказваха как да реагирам в дадена сцена.

- Имате завиден интерес към българския фолклор - разкажете ни защо се увлякохте, как стигнахте от Лос Анжелис до София?

- Всъщност пътуването ми към България започна преди Лос Анжелис. Завършила съм бакалавърска програма в Йейл, Кънектикът, там имаше един женски хор, който изпълняваше славянска музика, руска, българска, всякаква. И тъй като тогава учих нещо еквивалентно на тукашната руска филология и винаги съм пяла по разни хорове, като открих тази възможност със славянския хор, много се зарадвах. Записах се и се влюбих в българската музика и звучене. Спомням си, когато за първи път ни пуснаха български записи, включително "Мистерията на българските гласове", казах си - какво е това чудо, изключително красиво и силно нещо? Самият звук много ме впечатли. При нас няма такъв звук, толкова силен и гърлен. Аз самата винаги съм пяла по този начин, без да си давам сметка защо обичам този звук; когато го открих се превърна в нещо като обсесия за мен. Намирах си какви ли не записи, слушах постоянно българска музика в продължение на няколко години, беше ми станало мания. След като завърших, дойдох тук, това беше точно 95-а, за фестивала в Копривщица. И това беше приказно изживяване. То подхрани романтичните ми представи за България, които впоследствие разбрах, че не са много реални. Навсякъде имаше бабички по носии, по някакви баири и аз си казах "супер, като приказка е", много хубаво си изкарах и реших да се върна за по-дълго време. През 96-а вече дойдох да уча в Софийския университет българска филология и това беше доста различно преживяване. Тогава дойде голямата криза, инфлацията, което е много различно от бабички в носии в Копривщица, бях като потресена - казах си "какво става тук, коя е тази страна". Това обаче ми показа, че България е много по-сложно място и самата й музика е много по-сложен феномен, отколкото си представях. Дотогава имах много наивна и романтична представа за тази музика, но научих доста за контекста й, за културната политика спрямо нея, видях, че самите българи имат сложно отношение към фолклора си, към автентичния, обработения, към различните традиции - беше интересна година. В началото обичах самия звук, но след това разбрах културния и исторически контекст на този звук и това още повече ме привлече. Вече гледах на българския фолклор като на много интересен социален феномен - от една страна е автентичното му звучене, от друга страна той е превърнат в арт музика и атракция през социалистическата епоха, а сега пък стои въпросът как ще го продължават, в каква форма ще се развие - във форма "Пирин фолк", във форма "Мистериите на българските гласове" или нещо друго.

- А вие на каква позиция сте по тези неща?

- Аз като външен човек мога малко по-обективно. Българинът има много емоционално отношение към новите феномени като чалга, дори и към обработения фолклор, а аз съм човек, който не е израснал с идеологически схеми и мога да гледам малко по-аналитично. Мога да обичам и Филип Кутев, който според мен е абсолютен гений със своите обработки, въпреки че някои хора казват, че е развалил българската музика. И мога да гледам на чалгата като на социологичен феномен, не като заплаха за българската култура.

- Освен чисто професионалния интерес май вече има и сериозен личен мотив, който ви задържа тук. Как се чувствате между българите вече толкова години?

- Да, вярно е това. Когато учих тук 96-97-а се запознах с много готини млади хора, които се занимават с български фолклор, без да са професионалисти, просто мераклии. Сред тях имаше и един японец, учехме заедно българска филология, Шинджи, той свиреше на тамбура. Като се върнах през 2005 г., фактически дойдох малко по-рано, за сватба на наши общи приятели от тази компания. Шинджи, който беше дошъл от Япония, ме заведе на купон на свой приятел, също музикант, кавалджия - това беше Иван Христов, днес мой съпруг, който тогава правеше купон по повод втората си книга. Интересното при него е, че той също е самоук, чул веднъж Теодосий Спасов и се запалил. На този купон беше и един друг човек - Петър Чухов, той свиреше на китара. И така се оформи страхотен джем сешън - Шинджи свиреше на тамбура, Иван на кавал, Петър на китара, аз пеех, а музиката беше смесица от стилове. В края на вечерта Иван ми предложи да участвам в новата му група и аз се съгласих. Така тримата - аз, Петър и Иван (Шинджи се върна в Япония) започнахме да свирим, така се роди нашата група "Гологан" и оттогава ние с Иван сме заедно и сега очакваме бебе, момиченце, което трябва да се роди през януари.

- А как ви изглеждат днешните българи, ще ги стигнем ли американците?

- От позицията си на външен наблюдател, който все пак може да сравнява, ми се струва, че в България се формират две като че ли крайности - от една страна растат млади хора, които са много материално и потребителски ориентирани, а от друга - много високо образовани, интелигентни, търсещи млади хора. Първите гледат на своето образование например само като нещо, което ще могат да продадат, като отидат в Америка или другаде, и не влагат в него почти никакви усилия, освен това да си получат дипломата. У хората от втория тип назрява все повече гражданската позиция, те имат граждански цели. Това са хора, които явно са избрали да живеят в България и са осъзнали, че промяната на тази страна е в техните ръце. В последно време всички тези зелени движения, свързани с Иракли, Рила и др. са формирани от млади хора, които нито казват "ние никога няма да се оправим", нито "ЕС ще ни спаси", а просто правят това, в което вярват. Тези хора се виждат като част от някакво европейско общество, те ползват европейските структури за решаване на своите проблеми, спират проекти, осъзнават, че могат да влияят върху системата, организират се умно, интелигентно. И тази тенденция продължава според мен вече няколко години, а и тепърва ще набира енергия. Колкото до по-консумативно настроените млади хора, в по голямата си част са хора, прекарали своето детство тъкмо в периода на голямото лишение през 97-а, и може би е оправдано да са днес такива.

- А по какво си приличаме?

- По много неща. Дори по кризите. И Америка днес не е най-доброто място за живеене. Между другото виждам прилика между вашата криза от 97-а и ситуацията днес в САЩ. Сега парите на американците, на моите родители, които току-що се пенсионираха, се стапят по същия невидим начин, по който и тези на моите български приятели тогава. Това вярване, че системата е стабилна, че има някаква логика, че можеш да разчиташ на нея, вече се срути. Американците осъзнават, че системата е крехка, че това наше "ние винаги ще бъдем №1, винаги ще бъдем богати" вече започва да се клати. Може би бяха малко наивни в това отношение, че "страхотно живеем и винаги ще е така". Сега виждат колко относително е всичко, че то изисква повече инвестиции в гражданско общество, в себе си, в приятели, а не просто да се вярва на политици. В България малко или много този път е извървян, тук хората разчитат повече на себе си и разчитат все по-силно на себе си, поне тези, които избират да останат да живеят тук.