----

Красимир Дамянов е роден през 1948 г. в София. Автор е на книгите "Защо няма бог", "Дяволски нокът" и др. Емигрира в Испания преди 18 години. Работи като шофьор на такси известно време, реставрира стари сгради, менажира клуб-хотел "Артхостал" в Барселона. Новият му роман "Дневникът на една пеперуда" е издаден от "Факел експрес", написан е на испански; на български е преведен от автора си. След три дни има премиера в София.

----------



- Защо "Дневникът на една пеперуда"? Кой е пеперудата?

- С риск да се повторя ще призная, че откраднах заглавието от Книжарницата за селскостопанска литература през 1971 г. Принадлежеше на популярна брошура и толкова да ми хареса, че си я заплюх за заглавие на роман още тогава. Принадлежи на бележития зоолог и дългогодишен директор на зоологическата градина в София професор Кръстьо Тулешков, син на съратника и пръв биограф на Ботев Киро Тулешков. Човекът, който спасил гаргите от избиване в България.

- Я, това не го знаех...

- То и няма отношение към темата, но пък е вярно, както и всичко написано от мен.

- От тая гледна точка вярно ли е всичко в романа? Може ли да го наречем "Химн на носталгията"? Или "Епопея на спомена?" Съвсем автобиографичен ли е?

- Можем да го наречем всякак, дори и "Епопея на забравения", но това няма да го направи нито по-хубав, нито по-търсен. Даже напротив. Затова предлагам да не му дирим карфица, нека си пърха на воля... Да, аз съм героят, но не е биографичен или автобиографичен, а по-скоро аз съм се бил романизирал в определен период от живота си, в добрия, съвременен смисъл искам да кажа. По всичко изглежда, докато съм живял и съм се учил да пиша къси разкази, животът ми си е устройвал пиршества и се е разпростирал в неподозирано широки форми, протичал е на много места като потоци устремени към една река, без сам да разбера, пълноценно и неудържимо! А какво по-хубаво за един писател! И като го усетих, не устоях на изкушението да загреба с пълни шепи, докато не се е изпразнил от съдържание и смисъл.

- Казваш потоци... Какъв поток те отвя към Испания? Какво е да живееш две десетилетия там?

- Просто не мога да повярвам, че са минали толкова години! Наистина ли? Там се чувствам добре, надявам се. Но като ми казваш "там" - ми става странно. Та нали ходихме заедно по млади писателски сборища! Изведнъж се почувствах пришълец тук, в смисъл в България, Рип Ван Уинкъл току-що излязъл от пещерата с призраците старци на гости в съвременността. Чувството обаче е двояко. От една страна, се почувствах като изкопаемо, всички са ме забравили, кеглите още звучат в главата ми, от друга, всичко това вече съм го видял в Испания (без мутрите) и мога да ти кажа какво ще стане в предстоящите петнадесет години - как ще дойде ИКЕА, кога ще започнат да копаят първите подземни паркинги в София, кога ще застроят Опицвет с малки еднообразни кокетни долепени вили и ред други прокоби - стига да няма изненади от сорта на тия банкрути, които ни запратиха с години назад, в Испания искам да кажа. Но считай, че няма да отмине ( да ни отмине, мога ли да го кажа?) и в България, нашата малка, бивша детска градина...

- А ти замогна ли се в Испания? Кризата не те ли клати? Какво точно правиш?

- Допреди четири години имах строителна фирма. Заминах с намерението да реставрирам дворци и катедрали (имах опит в реставрирането на църкви и крепости от Института по паметниците в България), но единствените къщи, които реставрирах, бяха, които купих преди седем години в Барселона на цени, по-ниски от софийските. Останалото бяха ремонти, магазини, заведения и вили. Печелех, губех, разорявах се, възправях се, продавах дори контрабанден тютюн, не стигнах до търговия с роби като Рембо, който безотговорно зарязал литературата, докато не измислих странна комбинация между изкуство и туризъм, която да ме храни. Нарекох го Артхостал, хотел - приют за туристи и гостуващи в Барселона млади хора на изкуството, най-вече художници, мнозина от тях български, страшно ми е приятно да имам български гости - заповядайте моля (w.w.w.arthostal.com)! - и това ми последно занимание най-неочаквано се оказа рентабилно и ми позволи да се занимавам известно време с това, за което подозирам, че ме подпитваш. За после не знам. Започна криза. Искам да отбележа само, че за мен писането винаги е било начин на мислене, така че в тоя смисъл никога не престанах да го упражнявам в главата си. Просто трябваше да си купя компютър.

- Значи си сравнително успешен в Испания. Щото сега мнозина нашенци се връщат оттам потиснати заради кризата. А какви са българите в Испания? Вписват ли се в местното общество, социални отпадъци ли са, или добре подредена част от нашата диаспора?

- Мисля, че българите в Мадрид, където живях тринадесет години, и в Барселона - шест, а те са с хиляди, нямат наша диаспора, както се изрази. Тоест някаква общност, обща откъснатост като евреите, руснаците, арменците, гърците... Имат си тяхна. Всеки за себе си. Всички навън сме единаци, ако не битово, поне в най-интимните си мисли. Колкото и краен индивидуалист да съм, все се мъча да обединявам и приятели преди, сега сънародници, но се уморих... Сега пак се върти около Артхостал едно хорце симпатични млади хора, с които е много приятно, не знам обаче докога. Радостното е, че са хора с професии, напълно интегрирани, различни от тези, които минаха през моята фирма. Каквито и да бяха обаче моите работници...

- А какви бяха?

- Ами такива - един вика - "шефе, вече отказах и доматите, да знаеш!"... Друг си забрави гуменката някъде в багажника на колата ми, та подлудях, докато я намерих. Имам страшен нюх, но се чувствах като куче, на което са хвърлили червен пипер в носа...Та откъдето и да бяха, не бяха социални отпадъци, аз поне не познавам такива. Знам, че имаше крадци на коли, на магазини, че бяха нелицеприятни, хитри, лъжливи, но дори и престъпниците, които познавах, бяха личности, а личностите не могат да бъдат отпадъци. Никога не видях българин да проси и не съм чул испанците да говорят за българите лошо в общ план, както може да се чуе за други. Нещо повече - живея на пъпа на Барселона, нашият площад е безнадеждно мръсен от лумпени, подтиквани от неизвестно кого да се заселват в необитавани апартаменти, да отглеждат домати насред площада и да пекат сардини на тенекия. Нецивилизовани емигранти, които оставят след себе си купища боклук и урина...Та преди няколко вечери, докато разхождах Гошо - кучето ми, видях един човек да вдига отпадъци и ги събира в плик. И да ги "депозира", както пише на кошчетата за боклук... Нещо, което правя срамежливо сутрин пред дома, ако някой не гледа, и аз, та отидох значи да изразя възхищението си. И - о, господи! - след няколко минути разговор се разбра, че и двамата сме българи. Единственият индивид, който бе склонен освен мен да се бори с мръсотията, бе мой сънародник, Найден! Имаше си, разбира се, крушката опашка, беше мярка, наложена му от съда поради тежка автомобилна катастрофа с употреба на алкохол. Която поради влошено здравословно и финансово състояние не можеше да излежи и изплаща, но чистеше, ей богу, чистеше! Без никой да го гледа и надзирава, без да шикалкави, посред нощ. Не, не беше отпадък, уверявам те, чистеше отпадъците на другите като фурия!

- Е, браво, ама все пак по задължение е чистел. Де да имахме и тука такива наказания, че сме като бунище. Ти как ни виждаш тук? Какви са ти взаимоотношенията със съвременна България?

- Питаш ме като строг следовател - кажете кога го видяхте за последен път? Знам ли, не очаква от мен май нищо освен мълчание. А аз също очаквам от нея, от България, големи промени в положителен план. Ще попиташ с какво право. С правото на неин гражданин. Някога държавата изискваше от нас, учеха ни, че седи над човека, дойде време ние да изискваме от нея.

- Добре, какво стана в България през последните 20 години, видяно през очите ти, отвън?

- Разби се една система, за която не трябва да ни е жал, но не успя да я замени нищо по-добро. Или поне още не е успяло. Искрено желая това да се случи. Никой от предишните управници не пое отговорността за лъжата в, която живяхме, с което да отвори пътека на честност, нито новите, които не успяха да направят живота на хората поносим и се оплетоха в нови лъжи и престъпност.Тоталната липса на политически и обществен морал. Мисля, че това е най-поразяващото отвън. Не знам друга страна да е управлявана от бивш агент и да не си е подал оставката...

- Абе, той не е бил доносник, все пак, ако за президента говориш. А сега я виж колко доносници още излязоха - умът ми не го побира.

- А и това е напредък, че мога да го кажа, нали така? Единственият май. Всъщност, мога ли?

- Че нали го каза. А какво ценно отнесе оттук? Какво помниш?

- Какво значи да го помня? Аз съм част от него. Най-ценното са хората.

- Романът ти е динамичен, препускащ - рядкост за книга, обърната към миналото. Така ли си караш живота - като пързаляне по бърза писта?

- Книгата ми е обърната към бъдещето, бъдещето, което днес е наше настояще и утре ще стане минало. Радвам се, че я намираш за препускаща. Животът е наистина неудържим!

- А какво е най-лошото на емиграцията?

- Това, което ми каза покойният Христо Калчев, преди да замина: че неминуемо падаш едно или няколко социални нива по-долу.

- А добро има ли?

- Има. Възможността да започнеш отново. Да видиш колко струваш.

- Какъв е българинът вън - адаптивен? Уплашен? Чевръст? А какъв е изобщо? Имаме ли бъдеще? Като нация, като индивид?

- Мисля, че първото - приспособим. Не е героично, но не е лошо качество. Уплашени не съм видял. Само на двама от моето обкръжение от десетки не им провървя. Хора с психични проблеми отпреди или алкохолни. Говоря за Испания. Там е по-лесно, отколкото в Канада, да речем, или Америка, напрежението е по-малко и никой не иска да бъдеш испанец. Напротив, очакват от теб да си различен. Предполагам, че българинът е като мене - нетърпелив, невъздържан, препускащ към целта си. А може би като теб - търпелив, въздържан, с право да задава въпроси. Не съществува изобщо българин. Дори Бай Ганьо е сложен: Бай Ганьо в Европа, Бай Ганьо прави избори... Бай Ганьо в обединена Европа. Има бъдеще в света, несъмнено, работих предимно с българи, защото са способни, а способните хора винаги си намират място. Повече от всичко обаче ми се ще да намерят бъдеще в България. Ето ти двоен отговор на тройния ти въпрос. Дано успеят!