Като видях премиера Станишев сред публиката в шоуто на bTV, в което се изявява и приятелката му, ми се счу песен, предкласика в сравнение с днешната чалга. Горе-долу така, както мадригалите на Джезуалдо ди Веноза, който убил невярната си жена, предхождат парчетата на Моцарт, който изневерявал на своята. Тя разказва една тъжна история, резюмирана с провлаченото "Забрави шутът ранга свооой, ообиикна свооята кралицааа". При пеенето рядко се спазват граматични правила и говорна интонация. Затова "шутът ранга" звучи като "шутаранга", което поради особеностите на българското ухо лесно вкарва пародиен момент в иначе скръбната балада за една неравна любов. Това е свързано обаче и с общото отношение към ранговете.

Личният живот на премиера изобщо не ме интересува. Появата му обаче в качеството на интимен приятел на участничка в танцувално шоу, чиято цел в края на краищата е печеленето на пари от реклами и SMS-и на наивни зрители, е сред ония примери, които свидетелстват за



пародийния характер на нашенската публичност



Нейна същностна черта е забравянето на ранговете, поради което се превръща, при всичките й евроукрашения и приказки за освободеност, в нещо като шутаранга. Какво е това, всеки усеща. Въпреки това, но и тъкмо поради това, има нужда от по-ясно обсъждане.

Един от най-полезните предразсъдъци, който гарантира устойчивост както на всяко обществено устройство, така и на всяка обща дейност, почива на убеждението, че определени постове забраняват заемащите ги да извършват определени дейности. Корените на тази представа са в древните схващания за ред, зависещ от енергиите на мястото, в което човек се намира или попада. Ти се държиш не според волята си, а според мястото, налагащо съответно, т.е. отговорно поведение. Не е само суеверие, че в храма на този бог не може да славиш другия, на полето не трябва да ръсиш сол, на гроб не бива да лягаш и т.н. Не е и потискане на чувствителността, когато е забранено на трагедия да се смееш, на сватба да говориш за смърт, при сделка да лъжеш и др. под. Това са все прояви на оня здрав разум, на който се основава съвместният живот на хората, за да бъде той и морален тъкмо с усета за недопустимост. Затова и всяка



обществена йерархия е възможна



при предпоставката, че някои неща са недопустими за някои постове, макар да са напълно допустими за "човека изобщо". Липсата на този усет води до варварска разпуснатост дори тогава, когато човек я оправдава с правото си на щастие, със свободата, собствеността, невидимата ръка на пазара или националния манталитет. Когато Петър Велики стриже брадите на болярите, а на несъгласните с Таблицата за чиновете реже главите, го прави не поради монаршески произвол, а с просветителската надежда, че изискванията на ранга ще възпитат заемащите държавни постове и ще измъкнат народа от скитската му разпищоленост. Подобни съображения личат във всички закони, устави, квалификационни характеристики и т.н, чието надлежно определяне е скучно, но в крайна сметка - полезно. Но и те не могат да опишат всичко, което е недопустимо. Затова се разчита на усета, на особеното прехващане на енергиите, идващи от мястото, което се заема. При това заемащият го не се грижи за своето достойнство, а за това на поста си.

Изчезването на подобен усет у нас дори и сред военните чинове не е следствие само на личен характер и национален манталитет, оформен в дълга робска история. То иде и от късогледото схващане за демокрация, започнала и продължаваща с промискуитета, над който грее мъдростта "всичко, което не е изрично забранено, е позволено". При него се приема за "демократично" тъкмо висшите рангове да се освобождават от чувството за недопустимост. Така бивш министър-председател може да бъде шеф в борд на чужда фирма, която е докарал у нас; министър на външните работи да кандидатства за зелена карта; дипломати да приемат чуждо гражданство; министър на културата да е в отпуск, за да играе в мафиотски филми; председател на парламента да консултира като частно лице съдебни дела; почти всеки бивш президент, министър или депутат да има фондация, чиито средства се набират от дарения на облагодетелствани през мандата му лица и фирми; генерали да търгуват с военно имущество; висши полицаи да минават на служба при рекетьорски групировки; попове да отдават църковни земи за СПА-центрове; та дори и един бивш цар с приказките за нов морал да стане министър-председател, партиен лидер и доктор хонорис кауза на твърде съмнителни не само поради това университети. Че това се правело от други и другаде, е от



извиненията, които превръщат нещата



в още по-жалки.

Затова изглежда жалка иначе веселата история, която се разказва в средите на еврочиновниците, проверяващи напоследък нашенски злоупотреби с фондове. Натъкнали се на следния обичаен случай: парите за някакъв път спечелила бащината фирма на шефа на държавната комисия, която определяла изпълнителите. На стандартния упрек, че това е крещящ конфликт на интереси, синът къде шеговито, къде сериозно казал, че фирмата наистина е на съпруга на майка му, но дали точно той му е баща, не бил сигурен. Иначе толкова стриктно спазвал правилата, че като чиновник не правел разлика между него и което и да е друго лице.

Когато всичко опре до предписанието, се забравя чувството за недопустимост дотам, че човек е готов да се откаже от баща си, за да запази не толкова честта, колкото поста, който нагло опорочава. Това води пряко до шушумигите, които зяпат, радвайки се невменяемо, че и ония с висшите рангове са като всички. Което прави всичко допустимо, макар в действителност да не е.