От хора преживели войни, недоимъци и няколко прехода зная, че чуеш ли за криза, не вярвай на приказки, а на очите си. Първата работа е да отидеш до най-близкия пазар, където се вижда има ли такава. Познавала се по това дали продавачите са оклюмали, а стоката им, преди търсена, се скапва непродадена. Ето няколко пазарни проби на този критерий през тая седмица, първата в годината, която ни плаши както с кризи, така и с равносметки за двадесетте години преход от планово стопанство към пазарна икономика.

Преоценените банани заемат цяла сергия, където зъзнещ прекупвач седма-осма ръка ги продава за лев килото. Стоят тъжно и безнадеждно, зримо доказателство за възможността да се родиш в слънчева страна, а невидимата ръка на пазара да те запрати до някой български продавач, с когото да гниеш след празници в студа. Ако имаха родова памет, бананите сигурно щяха да си спомнят времето, когато поне тук бяха неизменен обект на желанието не само поради лесното им превръщане в еротични символи. В качеството си на такъв обект те играеха и важна идеологическа роля в изобличаване на недъзите на социализма: прекупвачи на идеи седма-осма ръка страстно използваха липсата им като пример за вдървеността на плановата икономика, която се грижеше за задоволяване на непосредствените потребности на трудещите си. И никаква цитрусова еротика, поне не в делник.



За това свидетелства продавачът на преоценените банани.



Той псува времето, грее се с неакцизна ракия, бартер срещу кило от по-здравата си стока. Над нея стои "реклама", на която, наред с полезните вещества и болести, които бананите лекуват, пише "Не образуват газове, топлят душата". На въпроса "Как е далаверата?", отвръща - "Хич я няма, ония си я пазят."

По лев са и ябълките - златна превъзходна, сбръчкани от студа. В родовата им памет далеч седи Ева, по-наблизо - символът на Ню Йорк и Макинтош. Тукашните са мръзнали в багажника на червена "Лада", също някогашен обект на желанието по времената на плановото стопанство. Такъв в известен смисъл е и отегчената търговка, чийто грим е в съзвучие с украсата на колата зад сергията: на задното стъкло е лепната пластмасова ръчичка в ивиците и звездите от знамето на САЩ. Ябълките, ако се вярва на надписа, са пловдивски. "Абе не са, ама са почти български, от Македония. То к'во ли остана наше" - признава жената и пали цигара - боро, от леките.



Донякъде щастлив изглежда мъжът с морковите и картофите.



Морковите са калибровани, турски, "ама сладки", уверява. Купували ги за туршии, но и за сокове, нямал оплаквания. Дори една млада майка ги консервирала на пюре, че с детските храни не се издържало. Обаче свършвали, както и картофите. Те пък са "немски, от Австрия", а при тия студове и пътища вносът се затруднявал. "Самоковеца го утрепаха, самоковците нахитряха, няма кой да сади и гледа компир" - коментира той актуалната икономическа ситуация от своя ъгъл, но и обобщава годините на прехода.

По-щастливо е момичето, което раздава безплатни вестници до спирката и току до вестникарската будка, където унило виси конкуренцията, увита в шалове. Стоката на момата върви бързо, за час-два ще я раздаде, ще вземе някой лев и ще се прибере на топло в общежитието. Студентка е, някаква филология, за студентски протести на 14 януари не е чувала. А и не я интересува, защото работи още на едно място - сервитьорка, от 3 следобед и докато има клиенти. Събира пари за бригада в Щатите, "Няма безплатен обяд", казва. Тъй като филолозите отдавна не учат политикономия, тя сигурно знае тая мъдрост от безплатните вестници и брошури, които укрепват вярата в пазарните принципи и рекламират студентски бригади - далеч по-ефективно в сравнение с някогашните комсомолските събрания. Момичето не знае какво е ДКМС.



Но най-щастлив е продавачът на бързовари,



от старите, но и най-сигурните, реотанът им се сменя, не като при китайските, които гърмят. Човекът е сляп и полуглух, продава на пазара поне от тридесет години. Напоследък повече спеше. Затова приличаше на паметник, остарял и ненужен. Стоката му трудно вървеше, изкарваше някой лев с носни кърпи и домашни сапуни. Сега обаче е живнал, макар изобщо да не знае какво е станало, та да се харчат тия дни толкова много бързоварите. Не е чувал нито за Путин, нито за Тимошенко, не се вълнува от решенията на "Газпром", не го засягат разните кризисни щабове, които произвеждат приказки и нелепи решения. Той не знае и за смяната на Живков, та за тия ли да се грижи. Обаче край него за пръв път има опашка - истерията за нагревателни уреди е стигнала и до тук. Човекът само изломотва "следващия", прибира двата лева с треперещи ръце - вече не от старост, а от радост, че е доживял това чудо.

Тоя слепец, продаващ тридесет години бързовари, е най-убедителният образ на прехода от криза в криза, при който все някога невидимата ръка на пазара може да погали всекиго по главицата. Стига човек да си стои на мястото и да не си сменя стоката, която поне веднъж може да стане масов обект на желанието дори когато не топли, а всички говорят за газова криза.