--визитка--

Владислав Карамфилов, познат покрай един от сценичните си образи като Влади Въргала, е роден през 1967 г. в София. Завършил е НАТФИЗ "Кръстю Сарафов" със специалност актьорско майсторство в класа на Стефан Данаилов, а после учи кинорежисура в класа на Христо Христов. Играл е в различни театри и в киното. Познат на телевизионните зрители най-вече от предаванията "Ку-ку", "Коктейлите на Влади", "Пирон" и "Шаш". Автор е на пиесата "Моят дом е моята крепост", по която в момента заснема филма "12 и 10".

---

- Г-н Карамфилов, името ви напоследък все по-често се свързва с различни благотворителни инициативи. Тази дейност спонтанен жест ли е?

- Повечето хора разбират благотворителността като "нещо, което се случва, когато някой започне да събира пари". За мен тя е доста по-широко понятие от общоприетото. Благотворителността е свещенодействие. Да пожелаеш да помогнеш на някого. И не говоря само за здравословни проблеми, а и за неудачи в личен или в професионален план. Има една такава будистка притча: някой си заможен човек решил да направил дарение на близкия манастир. Ламата го посрещнал, посочил ъгъла и рекъл: "Остави парите там". "Ама как? - изненадал се богаташът. - Няма ли поне да ми благодариш?" - "Не, ти трябва да си благодарен", отвърнал мъдрецът. Та така... Ние все чакаме разни кампании. То са сума ти фондации - и български, и чужди. Ако всички пари отиваха при тези малчугани, в името на които се събират, то хората нарочно щяха да си оставят децата на милостта на обществото. Естествено, най-големият дарител би трябвало да е държавата. Но за съжаление тя е раздържавена, оставила е гражданите си на самооцеляване в границите на една територия. И е определила такива отношения между хората, че ние сме врагове един на друг. Аз слушам единствено това, което говори вътре в мен. Когато видиш дете в безпомощно състояние, не можеш да останеш безучастен. Дори ако видиш човек, който е бил някаква преграда в живота ти, ами помогни му и на него. Защото всички ходим на Бъдни вечер и на Великден на църква, палим свещи и казваме: "Аз съм християнин". А кое ти е християнското, като само след ден-два си пак на работа и започваш да правиш мизерии на колегата си?! Действително, потвърждавам го, всичко се връща в живота. Да, няма ненаказано добро, но това е също част от изпитанието. След време пак получаваш хубавото, което си направил.

- Рок групата "Отряд 13" също ли е благотворителна инициатива? Все пак не всеки би се съгласил да стане продуцент на бивши затворници.

- Както казва моят приятел Буги Барабата, у нас продуцент значи "да профукаш всичко до цент". Запознах се с момчетата чрез Кольо Павлов, директора на затвора в Казичене. В момента, в който чух единствената им тогава авторска песен "Няма никой до теб", бях спечелен за каузата. Това е песен, която разказва за всичко онова, което чувства човек когато влиза в затвора. Едно е да си израснал в благопристойно семейство, да си получил елитно образование и защото имаш писателски талант да си фантазираш какво е вътре зад решетките, съвсем друго е да описваш живота там от първо лице. Слава Богу, вече всички от групата са на свобода. Един по един ги пускаха. И най-интересното е, че когато някой излезеше, се връщаше обратно в затвора за репетиции. Има ли според теб човек, който, ако не е наясно със себе си, да се връща обратно в затвора, за да работи?

- Как ги приема външният свят?

- Групата на този етап създава любопитство у хората, защото има интересна биография, но съвсем скоро интересът на публиката ще бъде насочен към самите парчета. Първият човек в България, който им протегна ръка, беше кметът на Каварна Цонко Цонев. На празника на града на 5 май беше първият концерт на "Отряд 13" и бандата беше в пълен състав - и последният Жоро - баскитаристът, беше излязъл. Стана невероятен концерт. Те се бяха подготвяли за него няколко години в една килия. А аз се чувствах най-щастлив, защото на практика работя на една нива, в която каквото посееш, това ще пожънеш. И е по-добре да работиш с петима души и да сте един истински отбор, да сте ангажирани човешки един с друг, отколкото да ръководиш 5000 човека и отношенията ви да са служебни. Имам такова условие към хората, с които работя: да се обичаме. Не се ли обичаме, не може да разчитаме един на друг. Макар че една рок група е най-неблагодарното нещо, с което един продуцент може да се захване. В България има "Сигнал", "БТР" и "Акага" - това са групите, които обикалят страната, защото обичат музиката си и за тях не са важни финансовите еквиваленти. Всички останали формации се събират и разпадат, събират и разпадат. Не се учудвам, тъй като една група има много повече разходи за дадено участие - повече хора са, трябва да се превозят инструментите, апаратурата... Докато соловият изпълнител заминава с един диск и взема същите пари. Когато направихме групата, имахме голям проблем - трябваха инструменти. Ама те не струват 5-6 хиляди лева, а майка си и баща си. Тогава помогнаха Ваньо Янкулов от Своге, шефът на федерацията по карате Алексей Петров и Влади Мал Мук от Перник. На последния - човек със среден бизнес, когато му казах, че тръгваме на турне из затворите, честно признах, че няма да спечели кой знае какво. Но той отвърна: "Ще спечеля друго - предпочитам децата ми да слушат песните на тези момчета, които им казват да не вярват в грешния избор, колкото и да изглежда печеливш. Ще спечеля, ако човекът, който е тръгнал да ми обере апартамента, чуе тези песни и размисли". Столична община организира срещи-концерти в няколко училища и отзвукът сред учениците беше невероятен. Но хората като цяло са притеснени за собственото си оцеляване и нямат енергия да обръщат внимание на проблемите в обществен план. Харесвам девиза на "Отряд 13": "Ние не пеем, за да блеснем, ние пеем, за да стреснем".

- Не мога да не попитам какво се случи с момчето от "Магурата"? С онова нахакано тарикатче, чийто образ ти донесе популярността, а и творческия псевдоним?

- За съжаление, повечето от тези момчета днес живеят под мраморни плочи. Защото те наистина повярваха, че това, което им е предоставено като възможност, е най-правия път. Такава крава такова мляко дава, както казва един приятел. То и днес, ако някой си мисли, че способностите, находчивостта и талантът ще му извоюват позиции в живота, че ще може да печели това, което заслужава, жестоко се лъже. Пълна глупост е, че всеки един от нас има възможност да постигне заплануваното. Има селективност във всяка сфера на живота. Парите в държавата и тяхното разпределение се контролират от определени кръгове. И ако не попадаш в някой от тях, по никакъв начин не можеш да съществуваш. Аз съм пример за това. Защо, да речем, нямам собствено шоу? Защото не съм в конюнктурата. Ето, сам си написах една пиеса - "Моят дом е моята крепост" и години наред сам финансирам представленията, салоните са пълни, хората я гледат с голям интерес, но да се е чуло някой театрал да я коментира? Аз не съм човек "на връзките". Поддържам отношения с хора, с които имам какво да си кажа. Така че накрая реших, вместо да плащам за всяко едно представление, по-добре да направя пиесата на филм. Знаеш ли с колко хора съм говорил да ми помогнат в това начинание - няма и няма... Накрая отидох в банката, заложих си моите неща, един приятел пък си заложи половината предприятие и сега през май, живот и здраве, ще завършим филма "12 и 10".

- Защо не потърсихте подкрепа от Националния филмов център, те ежегодно разпределят субсидии за нови проекти?

- О, да, всеки иска да се направи добър български филм. Но има само два-три случая, в които филми, произведени с бюджетни пари за кино, са стигнали до зрителя. Това са "Дзифт", "Писмо от Америка" и "Мила от Марс". Е, къде са големите разбирачи, които се изживяват като гара разпределителна и товарят вагоните на роднини и познати?! Пак ти казвам, ако не отговаряш на конюнктурата, си загубен. От друга страна няма случай някой да си върне парите от кинопрожекции. В най-най-бомбастичния случай можеш да събереш 50 000 зрители, а си вложил например 1-2 милиона. Но хората на изкуството са си малоумници и всеки вярва, че има някаква мисия и трябва да я изпълни, включително и аз. Телевизията пък не желае да инвестира в такива неща. Един филм е с продължителност час и половина, а струва колкото месечния бюджет на едно предаване. За първо излъчване на филм телевизията ти дава 1800 евро - повече струва дори едно токшоу, в което двама журналисти седят и си говорят. Затова в България има невероятно талантливи хора, които бездействат по обективни причини. Ние всъщност живеем в една приказка. И искаме тя да е красива. Но от 1000 души най-много двама ще ти напишат хубав финал. За останалите проблемът е, че им дишаш въздуха.

- На какво учиш децата си?

- Аз не разсъждавам за моите деца по-различно, отколкото за децата на комшията или на приятеля, или на врага. Защото има две неща, които създават умиление у мен - това са малките деца и възрастните хора. Бих искал да науча моите деца на достойнство. Когато човек има достойнство и го цени, той може да оцени и това на другия. Да не се бърка с горделивостта. Достойнството означава да бъдеш силен, да поемаш и радостите, и проблемите, и нещастията с гордо вдигната глава и да знаеш, че има Бог, който е направил едни простички правила, но ти е дал правото на избор и ако избереш да живееш достойно, ти винаги ще имаш един много силен съюзник в негово лице. Искам дори не да уча децата си, а да им споделям това.