Имах лош ден миналия петък, но това бе един обикновен ден в Америка.

Всъщност започнах добре, бях на Кау Сай Чау - остров край Хонконг, където постоях на скалистия връх, гледащ към Южнокитайско море, и разговарях с жена си в Мериленд, като използвах далеч от статичното електричество китайски мобилен телефон на един приятел. Няколко часа по-късно излетях от хонконгското ултрамодерно летище, след като стигнах до него от центъра на града с лъскав свръхбърз влак, като бях щастлив да използвам по целия път безжичен интернет за моя лаптоп и да сърфирам в мрежата.

Като се приземих на летище "Кенеди" след полета от Хонконг, имах чувството, че съм пристигнал от джетсъните при флинтстоуните (герои от комикси за свръхмодерната и за каменната епоха - бел. пр.). Мрачната, схлупена зала за пристигащи пътници бе претъпкана, а използването на количка за багаж ми струва 3 долара. (Не бихме ли могли най-сетне да предоставим на чуждестранните гости безплатни колички, каквато е практиката на всички големи летища по света?) Като се огледах в тази мрачна зала, тя ми напомни за място, където някога съм бил. Сетих се: това беше багажната зала на старото хонконгско летище "Кайтак". То бе закрито през 1998 г.

На следващия ден отидох на "Пен стейшън", където стълбите към пероните са толкова тесни, сякаш са правени преди да бъдат изобретени куфарите. Отвратителните перони видимо не са чистени от Втората световна война. Взех влака "Асела", с извинение, американският влак-стрела от Ню Йорк за Вашингтон. По пътя опитах да използвам мобилния си телефон за едно интервю и разговорът ми бе прекъсван три пъти за 15 минути.

Тогава си помислих: Щом сме толкова изобретателни, защо другите хора живеят много по-добре от нас? Какво е станало с нашата инфраструктура, която е толкова важна за производителността? С пристигането си у дома бях приветстван с новината, че "Дженерал мотърс" увисва на държавни помощи - това е същият GM, за който сп. "Форчън" само спомена, че "през последните четири години е загубил над 72 млрд. долара и сега можете да преброите на една ръка колко директори са били преназначени".

Мои американски приятели, не може да продължаваме да бъдем "тъпи, колкото си искаме". Твърде дълго се глезихме със съкращаване на данъците, с помощи за автомобилните компании, които се превърнаха в гигантски машини за унищожаване на богатството, с цени на енергията, които не насърчават инвестициите във възобновяеми енергийни системи и в икономични коли, с държавни училища без национални стандарти, които допускат дипломиране на неграмотници, и с имиграционна политика, която позволява на нашите колежи да обучават най-добрите учени и инженери в света, а след това вместо да добавим зелени карти към техните дипломи, ги отпращаме у дома им, за да основават компании, които да се конкурират с нашите.

Отгоре на всичко паднахме в плен на увлечението да насърчаваме колективния талант в сферата на финансовото инженерство, а не на истинското инженерство. Тези свръхнадарени учени и инженери изобретяваха финансови инструменти, за да правят пари от пари - вместо да проектират коли, телефони, компютри, интернет програми и медицински уреди, които биха подобрили живота и производителността на милиони хора.

По тези причини нашата сегашна криза е не само финансов крах, плачещ за парични инжекции. Ние сме в много по-голяма беда. На практика ние станахме "Дженерал мотърс" като държава - в резултат на нашата национална пасивност. Погледнете в огледалото: GM сме ние.

Ето защо имаме нужда не просто от наливане на пари. Нуждаем се от рестартиране. Трябва ни изграждане, национално преобразяване. Затова следващите няколко месеца ще бъдат едни от най-важните в американската история. Поради финансовата криза Барак Обама има двупартийна подкрепа да похарчи 1 трилион долара за стимулиране на икономиката. Но трябва да гарантираме, че всеки долар от тази субсидия, която вземаме назаем от бъдещето на децата си, ще бъде похарчен мъдро.

Парите трябва да отидат за подготовка на учители, учени и инженери, за изследвания и създаване на инфраструктура, повишаваща производителността. В крайна сметка ми се иска да виждам все по-малко прахосани правителствени долари и по-креативни данъчни насърчения за частния сектор, служещи като катализатори за нови производства и нови пазари. Ако позволим тези пари да се харчат за свинско, това ще бъде нашият край.

Америка все още има подходящи хора да се стегне. Ние все още имаме най-изобретателната, най-разнообразна и най-творческа култура, както и най-отвореното общество в свят, където способността да се измислят и скоростно да се генерират и прилагат нови идеи чрез глобално сътрудничество е най-важното конкурентно предимство. Китай може и да има големи летища, но миналата седмица започна отново да цензурира "Ню Йорк таймс" и други сайтове на западни медии. Цензурата ограничава въображението на народа. Това е наистина, наистина глупаво. И затова въпреки грешките ни ХХI в. е все още на наша страна.

Джон Кенеди ни заведе на разходка до Луната. Обама трябва да ни заведе на разходка в собствения ни заден двор, който трябва да преоткрием, преизградим и да изобретим наново.



_____________

* Три пъти носител на журналистическата награда "Пулицър"