"Приятен ден, господине!" Усмивката на шофьора обезоръжава, а аз не мога да разбера защо е толкова искрен. Той вади куфара с багаж за един триместър и го подава с лекота. Същата лекота, с която секретарите във факултета решават проблеми на момента или с която продавачите на "Корн Маркет Стрийт", главната търговска улица в Оксфорд, ти увиват топъл пай. Усмивка. Добронамереност. И смазваща ефективност. Всичко това работи в Оксфорд - от работниците, които поправят асфалта с прецизността на часовникари до почерпените кандидат-бакалаври, които винаги успяват да стигнат навреме за лекциите в понеделник сутринта.



Има доза истина в ироничната поговорка, според която всеки учен в Оксфорд е убеден, че е станала ужасна грешка и мястото му въобще не е там. Не успявам да споделя тези притеснения с Ашли, моята бъдеща съквартирантка, която трябва да ми покаже апартамента, който наемам. Защото Ашли се оказва аутистичен младеж, който демонстрира как стая от 7 кв. м може да побере легло, гардероб и бюро. Снимките в "Дейли Нюз" (сайтът, в който намира утеха всеки студент и пост-докторант, след като не е успял да си уреди общежитие) явно са били направени с много широкоъгълен обектив.

Университетът съвсем естествено е превзел целия живот в Оксфорд - индустрията с къщи, които предлагат стаи под наем, стотиците магазинчета с любезни продавачи от всички краища на света, та даже фабриката на БМВ, която сглобява известните "Мини"-та. В нея работи вторият ми съквартирант Тиш, бивш ръгбист от Зимбабве, сега кандидат-инженер. Налага му се да взима по три нощни смени седмично, отново заради университета - без извънредната работа няма да успее да си плати образованието. Аз не би трябвало да имам подобни проблеми, защото съм "Оксфорд Мария Кюри Фелоу" или, на разбираем език - носител на една от Европейските награди на името на Мария Кюри, който работи като научен изследовател в университета.

Като стана дума за пари, разликата между заплащането на учените в България и Великобритания вероятно не би могла да бъде по-драстична. "Увеличената" ми напоследък заплата на млад учен с докторат в България, която не успява да направи нищо друго освен да демонстрира цинизма и късогледството на парламента и правителството, е 380 лв. Пари, които успявам да заработя за 10 часа академичен труд в Оксфорд. В България тези доходи не позволяват



едновременно да имаш семейство и да правиш наука,



да вземеш жилище на кредит и да правиш наука или да караш кола и да правиш наука. Тези пари могат да принудят бъдещите учени на България да избягат от страната. Някои от нас все още искат да живеят в България. Но изглежда държавата не ни иска. Провеждайки методична политика на научен геноцид, българските политици, комфортни в слепотата си, искат младите български учени да си отидат. Което и много от нас правят. Тъжно и пагубно за България. Но истина.

Отношението към науката във Великобритания е съвсем различно. Парите, които получава един изследовател в Оксфордския университет, са повече от прилични даже за британския пейзаж и позволяват неща, за които един български учен може само да мечтае. Аз мога по няколко пъти на ден да влизам в огромната книжарница на "Блекуел" и да купя на практика всяка книга, която харесам. Мога да си позволя самолетен билет и да летя до Щатите, за да посетя конференция на Западния бряг. Мога да заведа колега гост на ресторант без да се притеснявам, че това ще ме разори и няма да има как да си платя тока в следващите два месеца. Всъщност, не точно. Последните три неща, в разумни граници, се плащат от департамента ми, защото са свързани с моята работа.

А в Оксфорд на работата се гледа, меко казано, сериозно. За да станеш студент тук се иска цяла група хора, които знаят какво правят в своята дисциплина, да са видели нещо в теб и да преценят, че ти можеш да се справиш с програмата и че за университета ще бъде добре да бъдеш негов студент. Ситото е безмилостно прецизно: даже и да си се промъкнал някак през приема, но по-късно да не се окажеш на висота и пропаднеш на изпит, излиташ без така желаната степен. Мотивацията, освен знанията и способностите на студентите, е решаваща. Същата мотивация, която кара мой близък роднина да работи няколко години в САЩ, за да събере пари, с които да си плати годината на магистър по право в Оксфорд. Доброто образование обаче се цени изключително и след като американските пари свършиха, братовчед ми Илия работеше в култовата кръчма "Кинг'с Армс" между лекциите, за да успее да събере още средства. Сега освен щастлив притежател на диплома на оксфордски юрист е и един от малцината избраници, чиято снимка виси на стената в кръчмата.

Оксфорд, разбира се, за разлика от много наши университети, не е просто място за прекарване на времето и отлагане на житейските отговорности. Тук твърде много неща са заложени на карта и студентът дава всичко от себе си, за да успее. За него името Оксфорд не е просто знаме, което да развее, а е символ на



нечовешки труд и постигнато знание



Добрите студенти пък помагат и на преподавателите да се развиват. Вероятно това звучи странно на фона на родната ситуация, в която вероятността един преподавател да научи нещо в своята област от студентите си е дори еретична. Но в Оксфорд става и се поощрява.

При преподавателите ситото е още по-безмилостно: шансовете да спечелиш от тотото са вероятно по-високи от тези да станеш преподавател в Оксфорд. Като правило тук се приемат само и единствено световно водещи в областта си имена. Да, има и млади преподаватели, чиито потенциал е бил безпогрешно уловен от "онези от енциклопедиите". От любопитство прослушвам един курс по философия на математиката. Какво е моето учудване, когато вместо възрастен англичанин с различни чорапи и карирана риза пред студентите застава много млад спретнат испанец с осезаем акцент. Габриел, въпреки крехката си възраст, е успял да направи някои силно интересни неща в областта и това се е оказало достатъчно да му бъде поверен този важен курс. При изследователите ситуацията е малко по-различна. Сериозен дял се пада на така наречените "посетители" - специалисти от други държави, които са дошли по една или друга програма в Оксфорд и работят с "местните" колеги. Останалите сме "временни" - изследователи, които работят по една, две или повече години. Работим по едни и същи проблеми с колегите на постоянен щат, ходим на едни и същи семинари, правим почти едни и същи неща. Като например храним се в едни и същи Харипотъровски зали, ама истински и, макар че над главите ни не прелитат магьосници, все успяваме да усетим магията на вековните стени и цветните прозорци.

Трудности, както навсякъде, има и тук. Финансирането е най-естествената. Въпреки уникалните дарителски фондове на университета и високите такси за обучение разходите са такива, че единствено перфектният финансов мениджмънт може да поддържа жива тази колосална академична система. Качеството на науката и нивото на образованието обаче играят ролята на мощен финансов двигател: всеки родител, всяка банка и всяка гигантска корпорация знаят, че парите им са успешно инвестирани, когато под една или друга форма



се влеят във вените на академичния град



Оксфорд. Защото студентът, след като завърши, ще успее да върне заема си, защото корпорацията ще финансира научна разработка, която ще й донесе много повече от инвестицията и защото фундаменталните науки ще напреднат и ние ще разберем повече за света, в който живеем.

Като изследовател аз съм свободен да правя в университета каквото поискам: мога да ползвам всички библиотеки и бази данни, да участвам във всички семинари и лекции в университета, да организирам семинари и конференции, да консултирам студенти. Малкият детайл е, че на края на проекта си трябва да съм намерил решение на моя академичен проблем по темата на проекта, което да се приеме от Оксфордската академична общност като добро. Самата мисъл за това може да лиши от сън всеки учен. Но дотогава разполагам с пълна академична свобода. В Оксфорд всяка седмица има множество семинари, които се радват на изключителен интерес. Неминуемо прави впечатление желанието, с което учените идват. Това контрастира с опита ми от България, където научните семинари са честo слабо посетени от учени и особено от студенти.

За разлика от България, в Оксфорд в конкретния научен диалог възрастта и научните титли нямат особено значение. Дори един Нобелов лауреат може да стане обект на критики от млади учени, ако е допуснал неточност или грешка в изказването си или не е успял да разреши даден проблем по успешен начин. Оставам поразен, когато носителят на Лакатошова награда за миналата година (едно от най-престижните отличия за книга в областта на философия на науката) Харви Браун смирено приема корекции от няколко свои студенти-магистри. Диалогът между професор и студенти в Оксфорд се води изключително на плоскостта на науката и на моменти човек



не може да различи кой е професор и кой студент



Целта на Харви (както се обръщат студентите към него) е само една - той иска студентите да стигнат колкото се може по-близо до научната истина. В България често е обратното - на критиката се гледа като на лична нападка, а научната титла обикновено "гарантира" правилността на изказаната позиция. Няма да забравя случая, когато на конференция преди година мой бивш преподавател от СУ, след като изслуша въпроса ми, каза: "Ако искате да получите отговор, проверете приемните ми часове или ми изпратете имейл". Подобно отношение би било абсурдно в Оксфордската академична общност, където всеки има свещеното право на отговор и където въпросите се приемат като знак на уважение и интерес към работата на лектора, а не като извор на досада или като личностна атака. За трите месеца в Оксфорд установявам, че действителното академично уважение не се гради върху титли. Гради се изключително върху това, колко по-близо е стигнал един учен до разгадаването на тайните на своята дисциплина.

Новогодишните празници минават. Разсеяно мисля по темата си за фундаменталните принципи на точните науки. Облаците през илюминатора на самолета предразполагат. Не мисля за администрация или оцеляване. Не мисля за пари. Не мисля за кариера. Древните мъдреци, тогавашните учени, са били - както обикновено - повече от прави: суета на суетите. Мисля за науката. За това колко безумно интересна е вселената. И за това, което става с мен, когато науча някоя от тайните й.