Медиите трогателно отразиха "опорочения от лумпени и окървавения от полицията справедлив протест на студенти, майки, животновъди и граждани". Сякаш са били на оперативка при Румен Петков, който ехидно каза: "Дойдоха хора с чисти и светли намерения. Но за съжаление група вандали опорочиха недоволството им." Освен следствие от разбираемата страст към ексцесии, това чудесно изразява захаросаната представа за нормална държава, въдена тук двайсетина години и мила като реклама на швейцарски шоколад. Корените й изглежда са в смесването на сенилния спомен за ред и всенародно единство в реалния социализъм с въобразените справедливост и изобилие на идеалния капитализъм. Според нея гражданското поведение прилича на реда в сигурна банка, където блъскането за изгодни кредити е недопустимо, а ако се случи, охраната гони мърлявите клиенти, докато чистичките възпитано казват: "Извинете, без да искам".
Без да иска,
протестът очерта контурите на друга нормалност,
макар и катализирана от ултраси на футболни агитки. Тя е в това: младежи дразнят и посягат на полицаи; полицията пердаши наред. И досега се е случвало, но не е имало характера на мътен политически изблик, завършващ в остро противопоставяне с подчертан поколенчески характер. Всеки непредубеден свидетел може да потвърди, че мелето пред парламента тръгна от познатото туткане на полицията и агресивното поведение на малка група младежи. Но следва да се отбележи, че по-нататъшното протичане на събитията приличаше на битка. Полицията започна уставно "профилактиране"; протестиращите отвърнаха с хвърляне на снежни буци, камъни и дървье - при това не бяха само "лумпени". Разбира се, не бяха и "граждани" в оня патетичен смисъл, с който поне от 1989 г. насам се злоупотребява така, както се злоупотребява със скопената представа за демокрация. Те бяха младежи, прекрачили границата на лицемерно разбираната нормалност в политическото поведение. В действията го нямаше познатото изплезване срещу слабата власт, позволено и весело, защото краят й се вижда. Най-активните участници в сблъскванията не носеха на реверите си казионна лепенка с надпис "Ser go home", плод на омръзнал политически дизайн. Те се движеха от принципното недоволството от тая държава, която ги породи и възпита и срещу чиято власт се опълчват, без да знаят какво ще последва и кой ще дойде. Както става именно в т.нар. нормален свят, и както действат далеч по-яростно сродните им по произход, образование и начин на живот връстници в образцови демокрации. Нещата не опират обаче само до подражание на действия, за които у нас се знае кое-що от репортажи за площадни мелета в Атина, Сеул или Париж.
Те опират до ясно очертаната линия между организираната държава и яростно противопоставящото й се по-младо поколение. Тя личи именно в такива сблъсъци без формална организация, без ясни искания, без водачи, без парламентарни ментори и ментарджии, които пак не пропуснаха сгодата да застанат на "страната на гражданите" иззад прозорците на Народното събрание и пред микрофоните на ресорните репортери. Но когато тая стихия някой ден избие по витрините на скъпите магазини и лъскавите коли, сигурно ще задърдорят за "свещената и неприкосновена частна собственост", която полицията трябва да пази.
Разбира се, малкото активни участници в протеста далеч не са "поколението" и изобщо не са "студентите". Сигурно полицията е действала несъразмерно спрямо мирно протестиращите. Вероятно политически сили са инсценирали провокациите. Може и да е истина, че е плащано на побойници, както и това, че някой с терористична страст направил "взривни устройства". И въпреки всичко фронтът бе видим: плътни и добре ръководени полицейски и жандармерийски кордони срещу рехави редици от стихийно замерящи ги младежи. В това личи една от характеристиките на нормалната държава: да бие с ръката на полицията, когато се протестира крайно срещу нея; да се посяга на представителите й в лицето на полицията от ония, които държавата е занемарила. И едното, и другото е не само отвъд закона, но и отвъд идиличната представа за служебно и гражданско поведение. То пак ще бъде вчесвано и договаряно, както тия дни говореха
познати чучулиги на семинар срещу "езика на омразата",
а при следващите все по-рехави протести девойки даваха рози на полицаите. И пак политическите искания ще бъдат изблейвани с възпитания речник на въобразената демокрация и беззъбата политическа коректност. Но случилото се на 14 януари е дебют на поколението на прехода, чиито представители надали ще имат съдбата на примерния младеж, мотаещ се из "позитивните" новини тия дни като най-младия съветник на Барозу. То може да е всякакво, но поне не е лицемерно. Може би защото е рожба на дългогодишно лицемерие.
Случилото се е дебют и на ново поколение полицаи и жандармеристи. Каквито и легенди да се пускат за 1997 г., не бива да се подмине, че тогавашната полиция бе по-различна. Тя беше наплашена, защото усещаше какво идва и твърде рядко посягаше така безогледно не само защото и провокациите бяха някак по-безобидни. Сега се вижда какво е станало; освен ръка и лице на държавата, полицията е и нейно око. И то вижда ясно: здрави престъпни мрежи, стигащи до всички власти; безработни с наш и "международен" опит; работещи и дребни търговци, чиито заеми все по-трудно се плащат; окрадени земеделци, съкратени миньори и строители, пуснати в безсрочен отпуск шивачки; унизени учители и още по-унизени пенсионери. И изпуснати от всякакъв родителски контрол деца. На тоя фон мътният протест, обявяван помпозно за национален, е удобна сцена, както да се демонстрира сила, така и да се компенсира безсилие с безразборен пердах. А както на място подхвърли министър Миков, имало и още по-силни начини на въздействие, които не били използвани.
Най-вероятно ще ги видим и от двете страни. Все пак България е на път да стане нормална държава.
|
|