Тъкмо учебната 2008/2009 г. започна да изглежда съвсем безинтересна - няма учителски стачки, всички се умориха да обясняват къде и защо не достигат парите, и ето че ученици и родители си намериха повод отново да разбунят духовете. Наближава краят на първия учебен срок. Преведено на ученически език - време е за цял куп контролни, класни и изпитвания. Ужас! Децата ни са подложени на стрес, е най-честата родителска реакция. Вярно е. Краят на срока, после и на учебната година наистина са низ от изпитания за крехката детска психика - за 2-3 седмици кипи трескав труд с едничката цел да се получат заветните бележки в дневниците и бележниците. Или поне така изглежда на пръв поглед.

Всъщност целта не е тая. Не би трябвало да е. Обикновено учебният материал е разпределен така, че наистина по повечето учебни дисциплини дяловете се приключват горе-долу в този период. Проверката на усвоените знания и умения става под формата на контролни работи, а по български език и литература, по чуждите езици и по математика задължително се прави и класна работа. Този ритъм - повече преподаване в първата половина на срока, повече изпитване във втората, не е установен в последните 2-3 години. Той не е "заслуга" дори на годините на прехода, та да се оправдаваме с лошото управление на образователната система. Просто това е работният ритъм в училище.



Учебната година има своите сезони



Редно е не да се бунтуваме, че има време на сняг и студ, а да си спретнем подходящи топли дрехи, здрави обувки, дърва за камината, газ за топлофикациите. С други думи, когато децата работят системно, краят на срока има своята градивна роля, той осъществява конкуренцията и реализира личния напредък, резултатът от него е постигането на ново ниво.

МОН се опитва да намали напрежението с нормативни разпоредби - в началото на учебната година учителите планират контролните и класните работи и се съставя график за провеждането им. В него може да настъпят промени, но в общи линии плавно се редуват контролните и класните работи. Нито родителите, нито учениците обаче правят разлика между писменото изпитване и контролната работа. Контролната работа е вид писмено изпитване. Тя обаче задължително обхваща цялата паралелка, а задачите са върху учебното съдържание по даден дял от предмета. Писменото изпитване като цяло може да бъде само на един ученик или на група ученици, но за всеки задачата е индивидуална и учителят преценява дали изпитването да е само на един въпрос или на няколко задачи. Предвид интензивността на изпитването, което нараства в края на срока, става обяснимо защо родителите са с впечатлението, че непрекъснато се правят "контролни работи", но без винаги да става дума за такъв вид изпитване. В същото време е възмутителна лекотата, с която много преподаватели заменят устното изпитване с писменото. Особено по т.нар. разказвателни предмети - история, философия, психология, география, литература. Всички компетентно се вайкат колко неграмотни са младите хора, съдейки по начина, по който пишат. Ала истинският размер на бедствието става ясен, когато ги послушаме как се изразяват.



Беден речник, лош стил,



липса на съдържание, още по-ужасяваща липса на идея... А времето, в което е трябвало да се научат да разсъждават на глас, е безвъзвратно изгубено.

Защо писменото изпитване често се предпочита от учителите като форма на обратна връзка? Отговорът е пряко следствие от усещането за даскалската уязвимост и за ниския авторитет на преподавателя. Когато всички около тебе са в непрекъсната готовност да те подлагат на унищожителна критика и да те засипват с често неоснователни претенции по най-невероятни поводи - от това "на какво изпитваш", през начина на препитването, до "защо именно това дете и точно в тоя час", писменото изпитване показва черно на бяло за какво става дума. Това беше първият "добронамерен" съвет, който получих в началото на учителската си кариера през 1990 г. А тогава промените едва започваха. Днес нещата изглеждат още по-зле. Съобразявала съм се и аз с препоръката. Но има само един случай, в който се гордея, че го направих. Работех с клас, от който колегите бяха вдигнали ръце. Аз също написах по 7-8 двойки заради демонстрираната пълна неграмотност, преди да осъзная, че това не стряска нито възпитаниците ми, нито техните родители. Тогава си дадох сметка, че какъвто и да било конкретен напредък ще е по-добър от никакъв напредък. Станах като цветарка - раздавах листовете и химикалките, висях над главата на всеки един, в края на часа всичко прибирах. Съседката по кабинет всеки ден се оплакваше на директорката за липсата на дисциплина в моите часове. Но аз имах черно на бяло, че всяко дете нещо е свършило. А истинският резултат пролича на класната работа по български език и литература. Докато на класното в края на първия срок 16 от 22 човека просто бяха преписвали - при това неграмотно - художествените текстове от учебника, то на годишната всеки ученик беше написал собствен текст, макар и пак не особено грамотно. Децата ми повярваха, че ме интересува личното им мнение, и се постараха да го изразят.

В този смисъл предимство на писмения текст е, че дава възможност да изявят себе си стеснителните, но трудолюбиви деца. Но това не прави автоматично писменото изпитване по-качествено. То не е и по-обективно, само е по-лесно измеримо, въпреки че и това е относително. Зад получената висока оценка може да се крие и елементарно зубрене, и сериозно, задълбочено мислене. Може просто да се препише. Особено в българската ни реалност. Във Франция например установеното преписване по време на изпит автоматично те лишава за няколко години от каквото и да било участие в образователна дейност,



не ти разрешават да се запишеш



дори на шофьорски курс

А министър Вълчев след провеждането на матурите се замисли за поставянето на камери във всяка зала. Вярно е, че в САЩ се полагат тестове на края на образователната степен, за да може после да се кандидатства във висше учебно заведение. Но самото кандидатстване включва и есе, а понякога дори интервю, защото вън от написаното остава впечатлението от цялостната личност, от нейната зрялост и мотивираност да работи за собственото си самоусъвършенстване.

Има едно не особено лицеприятно основание преподавателят да предпочете писменото изпитване. Пести се време, особено като се има предвид, че трябва да има N на брой изпитвания за срока, че в последните дни учениците започват да преследват учителите за оценка, както и че не се изисква рецензия на текста за разлика от писменото изпитване по български език и литература. Била съм свидетел на хиляди такива случаи. Но това точно писмено изпитване напълно обезсмисля самата идея за изучаването на история, география, философия и т.н. Защото липсва стремежът малкото общество на класа да гради своите мерки за света, в който живее, да гради опори - граждански и нравствени. Те не могат да бъдат създадени в самота и дори не могат да бъдат проверени дали съществуват.

Като преподавател по литература винаги дълбоко съм се съмнявала и в ползата от класната работа в този й вид - създаване на есе или литературно-интерпретативно съчинение. Като се има предвид, че жанровото оразличаване на ученическите текстове върви главно по линия на обема, не е едно и също да пишеш у дома (задължителните най-малко 2 домашни работи от този вид) за практически неограничено време, за 4 астрономически часа на матурата и за 5 астрономически часа на кандидатстудентския изпит срещу час и 20 мин. (два учебни часа) в клас. Излиза, че дълбочината на разсъждението



зависи само от времето за разсъждаване



Това не ми изглежда много литературно, съмнявам се и в педагогичността му... И същевременно обяснява желязната необходимост от частни уроци за кандидатстване с изпит по български език и литература във висше учебно заведение.

По-добро ли е в крайна сметка писменото изпитване? Ще цитирам колегата от Първа английска гимназия Николай Николов, също преподавател по литература, който се включи неотдавна в дискусия по темата в предаване по Би Ти Ви: "Добрият учител още по очите на възпитаника си, по живеца в тях по време на работата в час долавя какво е свършил и какво има още да направи. Той не допуска при събеседването, дискутирането, простичкото говорене с учениците си те да остават с впечатлението, че не са оценени незабавно по достойнство и това оценяване не е достатъчно обективно". Писменото изпитване може само да регистрира. Смисълът на образованието е главно в съвместното усилие да се извърви път, а такова усилие се полага само при срещата на човек с човек. Няма как компютърът да измести учителя тук.

И още нещо би допринесло родителите и учениците да погледнат по-спокойно към треската на приключването на срока. Да се търсят уменията за работа с фактите, а не самите факти. Информацията винаги може да бъде донабавена в съвременния свят. Въпросът е какво правим с нея?! Конкретни и практически задачи за изпълнение; казуси, по които да се вземе отношение; не определяне на глаголното наклонение, а съумяването събитията да се разкажат така, че да покажеш, че не си ги наблюдавал лично; попадане в условията на конкретна житейска ситуация и разрешаването й по математически път - това е пътят. А ако покрай всичко това ученикът запомни и повечко факти - толкова по-добре. Научно е доказано, че стимулирането на паметта води до общо подобряване функционирането на мозъка и забавя стареенето му, нали така? Сега остава да убедим - и да убеждаваме непрекъснато с личния си пример и чар - учениците, че искат да са здрави, а стресът, който в никакъв случай няма да е нито по-малък, нито по-щадящ в реалния живот, ще ги направи успешни победители утре при реализирането на мечтите им. И да имаме подкрепата на родителите за това.