От закон на закон, от скандал на скандал, от убийство на убийство - накъсо: от ден на ден се трупат симптомите на аномията. Седмицата даде достатъчно свидетелства: подновеният спор за семейния кодекс и референдумите, задокеанските приказки на Бойко Борисов, двете заклани от баща си дечица в с. Осиково представляват една примерна поредица. Разбира се, редът е случаен, та чак произволен. Защо да се свързват налудни постъпки, каквито са палежът и убийството в гоцеделчевското село, с тарикатския жаргон и етнополитическите представи, бликащи от г-н кмета на София дори и в Чикаго? Защо да се прибавя към това изисканата казуистика за нов семеен кодекс, който ще узакони конкубината, и някакъв закон за референдуми, който така и няма да бъде приет? Няма нищо чудно, че срещу приказките на кмета най-яростно се опълчиха тия, които застъпваха преди ден мнението, че референдумът е популистка форма на демокрация, с която народът може да злоупотреби. Както няма да е изненада, че радетелите на безбрачното съжителство надали ще се усъмнят в него след смъртта на двете деца, родени извън брак и убити от баща си. Такива неща са ставали и ще стават и в брака, което дори е допълнително основание нашенските либерали да продължат тезиса на иначе консервативната баронеса Тачър: "няма такова нещо като общество, има само семейство и индивиди", като оставят реални само индивидите.



Опрат ли обаче нещата до индивидите, зейва аномията.



"Аномия" буквално означава "незаконност, безредие". Първоначално думата се ползва за описание на разлагащи се религиозни норми и морални начала, което води до разпадане на семейството и безредие в обществото, личащи най-вече в ексцесивно индивидуално поведение. Без да се нарича така, явлението се описва масово в художествената литература и драматургията от средата на ХIХ в. нататък. Някои от героите на Дикенс, Балзак, Достоевски, Чехов, Горки, Камю са сред класическите образци; Елин Пелин с "Гераците" и Караславов със "Снаха" са нашенският отглас на тази тенденция, представяна и като "критически реализъм". По правило тя е характерна за прехода от традиционно към индустриално общество, както и за преходи от едни норми на живот към други. Като социологическо понятие се въвежда от Емил Дюркхайм, за да обясни най-напред някои случаи на самоубийство, предизвикани от съзнанието за излишност и неспособност за справяне с жизнени изисквания. По-късно той го отнася и до обществото, за да обобщи разстройствата в традиционния начин на живот. Те се изразяват в изчезването на удържащи поведението нравствени норми в основни социални институции, предполагащи безусловна солидарност - семейство, приятелска и верска общност, професионална група и др. Психологически аномията се придружава от страх и недоволство, чийто краен израз е самоубийството; т. нар. немотивирани убийства също могат да са подтикнати от подобни причини, а не само от афект. Те са особено силни, когато изчезне възможността да се заместват липсващите норми с предмети, чието притежание се приема за особено ценно дотам, че смисълът на живота се отъждествява с тях.

Понятието за аномия се разширява от Робърт Мъртън. Той го свързва с културни цели и очаквания, за чието осъществяване липсват не толкова обществени норми, колкото достъпни за индивида средства най-вече поради несправедливото им разпределение. Недоимъкът става още по-голям, когато едни и същи средства биват делени на позволени и достъпни за някои и непозволени и недостъпни за други. Такива средства са образованието, професиите, вярата, политическите права и т.н. Липсата или недостатъчността им води до изчезване на традиционни регулатори в общия живот от типа на трудово усърдие, стремеж към и радост от знание, интелигентност, признаване на превъзходство и т.н.



Така аномията е пропастта между заявените обществени цели



и достъпа до средствата за реализацията им, в която попадат мнозина. Тя личи в конформизъм, безогледна употреба на всякакви средства, но също така минимализация на стремежите или направо отказ от надиндивидуални цели. Достигне ли остра форма, аномията се преодолява със стихиен протест или в организирана, легална или нелегална дейност, защитаваща обществената природа на хората и усета им за справедливост. От това има обикновено един изход: бързо пропадане на обществото в безвластието на гражданската война или революцията и бавно възстановяване на реда, който в края на краищата се връща при основанията на традиционната нравственост.

Това обаче е възможно там, където аномията се усеща като заплаха за всички именно при законодателното разграждане на основни обществени институции и важни принципи, каквито са семейството и пряката демокрация. Възможно е и там, където вождът на най-авторитетната извънпарламентарна партия не се оплаква в чужбина от лошия материал, който му пречи, а се опитва да използва тая несамопричинена лошотия срещу политическата система, която всъщност я е произвела. Най-накрая е възможно там, където едно зловещо убийство на две деца не се съпровожда от страха на цяло семейство и цяло село от един дълго тероризиращ ги социопат.

Където това не става, най-реален е другият изход от аномията. При него тя се преодолява с външна за обществото принуда: чужда окупация, налагаща нов обществен ред; страховито природно бедствие, подсещащо хората, че все пак живеят в общество, чието най-важно условие е солидарността. Първото е ставало често у нас и не е донесло нищо по-добро. Второто не се е случвало, поради което може да го чакаме като спасение. В близко време обаче нашенските екстрасенси не предвиждат никакво земетресение, а и Витоша отдавна не е вулкан.