Властта амортизира. Дори политическите колоси я напускат с помръкнал ореол. Реформаторът Де Гол след 1968, триумфаторът Чърчил през 1945. В демокрация властта се придобива с кредит на доверие от избирателите срещу смазваща ипотека.

В заника на президентството си Митеран бе хвърлил сянка върху френската политика и особено върху партията си. При все мащабните реформи, идеалистите му придиряха, че не е стигнал докрай в намеренията си. Гражданите роптаеха срещу някои непотистки афери. Шуробаджанащината е латентен вирус, който се развива във всяко управление, особено дългото. Тогава един от съпартийците му, Лионел Жоспен, отдаде почит към заслугите на президента, но



призова към „инвентаризация на миналото".



Отсяване на зърното от плявата. Това бе акт на кураж, в страна, която цени дързостта. Жоспен не посегна на политическия си баща, но свири „сбор" около ценностите на своята партия, която бе започнала да губи ориентир. Социалистите го последваха, а мъдрият Митеран оцени опортюнизма му и го остави да действа. Жоспен спечели трудни избори и стана премиер.

У нас липсват опортюнисти-визионери, които да извличат партийните каруци от блатото. Плицикаме се в междуособици. В България дързост се родее с безумие. Особено в левицата. Затова никой не повдига дума за ипотеката "Първанов". Тя тегне над БСП и до месеци всички ще го осъзнаят. До 6 месеца.



Защото БСП е в плен на парадокс.



Тя приема за успех своето най-съдбовно поражение. Двата мандата на Първанов са кредит от власт срещу ипотека на ценности. Салтанати срещу загуба на физиономия. Разоряваща сделка.

Президентът е антигероя на най-пагубните успехи на левицата.

Обективността изисква да споменем несъмнения принос на Първанов: евроатлантическата преориентация на БСП и достойната почит към репресираните от комунизма, която той сам отдаде от името на партията си сред опустелите банки на левите парламентаристи. Този градивен период от дейността му не може и не бива да бъде изтрит, но той не е тема на анализа.

От билото на 2009-та кариерата на президента ни се описва като славен поход. Всъщност тя намахва на историята на Форест Гъмп, героя по неволя, галеника на обстоятелствата.

През 2001 г. замерянето с досиета между кандидата Бонев и президента Стоянов им заработи червен картон от избирателя. И Форест стана президент. С цената на какво, обаче?

Първанов ипотекира ценностите на левицата с предизборния девиз „Социалният президент". Пак тогава той ипотекира и най-новата история на партията си, за да си придаде държавнически мащаб. Връщането на управленския мандат на БСП през 1997 г. бе превърнато в еталон за политическа зрелост и самоотверженост. Подобна героизация на безизходицата затръшна вратите за всякакъв трезв анализ в БСП по темата



„Защо и как се стигна до свирепата зима на 97-ма?".



А ценностите? През последните седем години Първанов прави с идеите и думите онова, което всяка домакиня прави със зелето: претака ги до вкисване. Тоест до втръсване. Думите звучно шуртят през канелката на институцията, а сетне ги преливат обратно в общия кюп. Президентът неуморно се самоцитира. Няма проблем, чието решение той да не е прозрял някога в миналото. Злободнението е само повод да се припомнят някои слитъци на мъдростта първанова, погазени в калта от неразумните българи. „Неведнъж съм казвал", „навярно си спомняте, че", „ще повторя думите си"...Ключова кауза на левицата като съхраняването на АЕЦ беше бракувана с подписа на президента под договора с ЕС, а днес пак той я завърта отново за конюнктурна употреба.

Социализмът стана социал-либерализъм, грабителите на вчерашна, бяха произведени в строители на съвременна България. „Социалният президент" ипотекира дори лексиката на левицата, която днес кънти като празна тенекия. Скъпото на Първанов понятие „патриотичен бизнес" облагороди традиционния опонент на лявото, а всяка критика срещу него днес звучи светотатствено. Долу ръцете от „национално-отговорния капитал"! Президентът метастазира институциите и посолствата със свои довереници. Той критикува политическия модел, чиито пороци творчески развива.

Най-подир Първанов



ипотекира и моралната достоверност на левицата.



Засега тя не си търси вересиите. Когато нейде в Балкана проехти изстрел от двуцевка умилените старци по селата се споглеждат съучастнически с възторжени очи: „Сигурно пак е ударил нещо, а?" Всъщност ударените са те. И аз, впрочем.

И така докато някой не повдигне въпроса за ипотеката "Първанов". За инвентаризация на лявото. Но такъв засега не се провижда