---ВИЗИТКА---

Композиторът Георги Минчев навърши 70 години на 29 януари. Награждаван е с високи национални и международни награди. Концертът му за пиано и оркестър е селекциониран от Международната асоциация на музикалните експерти в САЩ през 1979 г. и е класиран на първо място между препоръчаните творби на Международната трибуна на композитора в Париж през 1981 г. През 1989 г. бе удостоен с Европейската награда "Лоренцо-Великолепният" на Международната академия "Медичи" във Флоренция.

Завършил е композиция в класа на Марин Големинов, след това специализирал в Москва при Родион Шчедрин, а през 1972 г. спечелва стипендия на ЮНЕСКО за музика и заминава за САЩ, Великобритания и Франция.

--------

- Г-н Минчев, как ще отбележите своя юбилей?

- Подготвям симфоничен концерт в зала "България" с оркестъра на БНР, където ще бъдат изпълнени "Концерт за пиано" със солист Стела Димитрова и една относително нова творба - "Контрасти". Ще дирижира Томас Калб. Не приемам този юбилей тъжно и не си правя болезнени равносметки. Ако нещо силно ме учудва, това е, че са изминали толкова много години. Те се изхлузват като мокра връв между пръстите. Навремето все намирах време да напиша по нещо. Сега, когато вече не работя активно и съм "пенсионер", времето не ми стига, лети.

- Кой изигра основна роля за формирането ви като композитор? Ученик сте на Шчедрин, на Оливие Месиен...

- Отделям срещата с Шчедрин, защото тя беше съдбовна. Неговите уроци за мен бяха особено ценни, защото не бяха формални. Започваха с някакъв общ разговор, с гледане на ноти, правене на пространен анализ. След това работехме, свирехме на четири ръце. Бяха уроци не по композиция, а по-скоро по естетика и чисто музикални принципи, които да ми бъдат от полза по-нататък.

- След неговите уроци обаче сте изгорил всичките си творби. Защо?

- След първата ни среща. Това е мъчителна за мен тема. И не дотам лека за обяснение. Това бяха доста музикални страници, написани от мен. Всеки млад човек се стреми в началото да подражава на големите композитори като Стравински, Прокофиев... Тогава тези мои опити ми се сториха доста жалки.

- Сега, от позицията на изминалото време, съжалявате ли?

- Съжалявам само, че сега може би щеше да ми бъде любопитно да ги разгледам. Да видя какво е било в онзи период мисленето ми. Но тогава реших, че трябва да започна на чисто. Случи се така, че още първата година, когато започнах да работя с Шчедрин, той напусна консерваторията. Имаше скандал. Той беше обвинен от ретроградната част на Московската консерватория, че внася прекалено много модернизъм и авангардизъм в здравата тогавашна школа. И Шчедрин напусна с омерзение. На практика той имаше четирима ученика. След напускането му останах само аз. Реши, че след като ме е водил в продължение на една година, трябва да довърши обучението ми. Не ми позволи да бъда частен ученик и да плащам, просто си изпълни поетия ангажимент.

- А при Оливие Месиен как попаднахте?

- Това се случи по-късно, по време на една моя стипендия, която спечелих от ЮНЕСКО. Бях стипендиант в САЩ, Франция и Великобритания. Но трудно мога да кажа, че съм бил негов ученик. При него специализирах за два месеца. Ала съм силно впечатлен от неговата школа и от самия Месиен като човек.

- Как ви пусна режимът на Тодор Живков да учите в САЩ, Франция и Великобритания?

- Почти целият ми живот е бил по времето на Тодор Живков. Тази стипендия на ЮНЕСКО например беше официално дадена на Съюза на композиторите. Нямах пречки. Мога да кажа, че свободно пътувах. Не съм бил манипулиран в това отношение. Но тук имаше много силни сътресения, тъй като моят начин на писане изглежда беше несъвместим с тогавашните критерии. Имах неприятности, дори забрана да бъдат изпълнявани мои произведения. Имаше даже предложение да бъда изключен от Съюза на композиторите. Не се опитвам да се слагам в онази категория творци, които бяха притеснявани, но върху мен имаше натиск.

- Имало ли е опити да ви наложат цензура?

- Когато един човек не желае да направи нещо, никой не е в състояние да го принуди. Но си имаше открита забрана да бъдат изпълнявани мои творби. На "Нова българска музика" например забраниха да бъде представена една моя пиеса - "Три поеми за мецосопран и симфоничен оркестър". Беше забранена, защото отделните поеми бяха озаглавени "Икони", "Причастие" и "Разпятие". Бях обвинен в религиозна пропаганда. А никой не си беше направил труда да прочете текста, защото всъщност ставаше въпрос за причастие на светците от Батак. Нелепа ситуация.

- Имате балет по "451 градуса по Фаренхайт" на Рей Бредбъри, за който сте получил благословията на големия писател. Успяхте ли да се срещнете?

- Пазя си кореспонденцията с Рей Бредбъри и неговия издател. Така получих специално разрешение и авторски права да напиша този балет. Бредбъри трябваше да присъства на премиерата. Но за голямо съжаление не се чувстваше добре и не успя да види балета.

- Актуален ли е днес Бредбъри?

- Напоследък имам страх, че по-младите все по-малко и по-малко четат. Не знам дали подобна литература ще ги впечатли. Горене на книги и на произведения на изкуството е имало от най-дълбока древност. И сигурно и в момента се случва някъде по света - забраняват се книги, вдигат се клади... Повече от актуален е Бредбъри, когато говори за онова снижаване на човешкия дух, което се свежда до консуматорско живуркане в рамките на един живот. Това консуматорско чувство да гледаш телевизия, да гледаш шоута и само това да е битието ти, това ли е животът? Да влезеш у дома, да си обуеш чехлите, да пиеш две бири и да включиш на "Биг Брадър". Това е точно онова, което Бредбъри е прозрял преди много години.

- Живеете в Западна Европа от дълги години. И там ли е така?

- Това е глобален проблем. Но там има нещо друго. Там образованието е доста по-солидно, по-широко и то разрешава все пак много по-голям кръг от хора да бъдат спечелени и от други идеи. Там например се отделя повече време за изкуство в училище. Не липсва и шоуто. То е нещо необходимо и вероятно така и трябва да бъде. Но паралелно има право на живот и друга категория изкуство - по-сериозното. Ето например мнозина предричаха смъртта на операта като отживелица. Обявиха, че едва ли не оперното изкуство е анахронизъм. А не е така. В чужбина операта е много, много ценена. За съжаление митът за големите оперни български гласове от миналото днес не се повтаря. Разбира се, че има известни българи, но не и в тази сила и мащабност като преди. Сега да се влезе в елитния музикален свят е доста по-трудно, отколкото в миналото. Причините са много. Прекалено голяма е вече конкуренцията.

Едно време хорът "Мистерията на българските гласове" повлече огромна вълна от информация по адрес на онова, което се прави в България и извън нея, засягащо българския фолклор. До такава степен, че аз съм виждал хора, които си подаряват на улицата дискове с българска музика. Беше невероятен бум. Сега вече изобщо не се говори за българските гласове, дисковете не се търсят. Сега по-голям интерес има към индийската музика, към китайската...

- Къде е нашата държава в сферата на музикалната индустрия?

- Аз имам лошо мнение за държавността в България. Трудно мога да си обясня какво би могла да направи нашата държава. Нашата държава и по-точно хората, които се грижат за държавността, вървят по най-лекото съпротивление на нещата. Не се прави нищо страната ни да бъде наистина равноправен член на Европа. Навремето имаше една поема на Валери Петров, в която се казваше, че виновни за това са трите H-а, всъщност "Някой Некадърник Наш".

- Интересувате ли се от политика?

- Имам идиосинкразия към политиката. Вопиющо ненавиждам тази дума. Аз съм безучастен към всичко онова, което се случва. Все някога със сигурност ще се оправим. Но ако така говорим все някога... Художественият цинизъм в мен не позволява да виждам изход, не виждам светлина в тунела.

- Носител сте на много международни отличия, а от българската държава като че ли нямате...

- Навремето ни взеха всички звания - заслужили, народни... Слава богу, нямам ордени. Казвам слава богу, защото сега ги раздават на килограм. Смятам, че е цинично един народ, една нация да присъди някаква награда и след години, когато се смени номенклатурата да каже: "Дай си ми наградата!" Нима получаването на орден "Стара планина" сега е с други принципи от онези, при които се ставаше народен или заслужил артист? Защо бяха отнети посмъртно всички тези звания на хора като Панчо Владигеров, на големи наши художници? Може да има неправди, кривини, може да има лоша стратегия, но не можеш да кажеш: "Те не заслужават!" Та те са нашето минало.

- Каква е ролята на Министерство на културата днес?

- И Господ да дойде, няма да може да помогне. Но поне една топла дума би могла да се каже на хората на изкуството. Не визирам никого конкретно, говоря по принцип. Профанизацията в това отношение е страшна. Моите прогнози са, че това ще се задълбочава.

- Мислите ли, че промиването на мозъците с евтина масова култура носи конкретна полза някому?

- Разбира се! Така се управлява по-лесно. Щом има някакъв проблем някъде и хоп, вади се някаква дъвка. Или излиза списък с ченгета, или нещо друго. Това е такова дежавю. И древните римляни така са управлявали народа си - с хляб и зрелища.