"Г-да, има тука помежду ни хора, които

често споменуват как става тая или оная

работа в Европа. Днес обаче същите тия

хора не искат да говорят за Европа и

замълчават с едно твърде хубаво мълчание."



Стефан Стамболов



Мажоритарната избирателна система се оказва поредната политическа мантра, която се сочи като изход от кризата, в която е изпаднала българската политика. На пръв поглед звучи примамливо: като основна причина за нерадостното ни обществено битие се сочи пропорционалната избирателна система и "дефектните" политици, които тя произвежда. От своя страна тези "дефектни" политици закономерно произвеждат "дефектна" политика и по този начин се оформя омагьосания кръг на мизерното ни общественополитическо настояще.

Греховете на системата като че ли са ясни - тя възпроизвежда политическото статукво, обслужва политическите партии и в частност партийните апарати, не позволява свежи лица със свежи идеи да заемат полагащото им се място в Народното събрание и в изпълнителната власт. Накратко - пропорционалната избирателна система



стабилизира диктатурата на политическите партии



върху техните избиратели, които практически нямат избор, доколкото този избор вече е направен от партийните централи: имаш право да си избираш само това, което ти е посочено в партийното "меню". Различни поръчки не се приемат... А ако не желаеш - никой не те кани насила в политическата кръчма с претоплени партийни програми и кандидати. Въпреки лицемерната грижа, заявявана от различни действащи политици по повод тоталния отлив на електорат от поредните избори, всъщност този отлив много добре ги устройва. Както е казал Алековият герой: "Нека да сме по-малко, че да делим по-множко!"

На този фон мажоритарната избирателна система изгрява като ясно слънце. Тя обещава всичко това, което отсъства от инструментариума на пропорционалния политически избор - тя е построена върху избора на персони, а не на листи, тя залага върху качествата на кандидата, а не върху анонимни списъци от партийни послушковци, тя прави връзката между избирател и избраници ясна и ги поставя във взаимна зависимост, тя принуждава обективно партиите да дирят качествени лица (каквото и да означава това), защото само с качествени лица ще се трогнат избирателските сърца. Следователно тя е всичко това, което пропорционалната избирателна система не е.

Поставянето на свръхакцент върху достойнствата или недостатъците на едната или другата избирателна система, привиждани като едва ли не единствен изход от незавидното ни политическо положение, е или политически инфантилизъм, или напротив - съзнателно отклоняване на критичното внимание от реалните проблеми на българската политическа система днес. А вероятно е комбинация и от двете.

Първо, следва да се знае, че демократична политика и политически процес не се свеждат до практикуването на една или друга избирателна система. Избирателните системи са само средства за постигане на едни или други политически цели. И нищо повече. Ще кажете, че средствата са важни. Важни са, но още по-важни са целите, за които се използват. Следователно дебатът (ако въобще го има) би следвало да се концентрира именно върху целите на политическия процес и още повече върху неговото реално осъществяване. А целта на политиката не е нито конкретната избирателна система, нито нейният продукт - в случая поредната легислатура, която ще се възпроизведе. Защото и Народното събрание, и съответните политически баланси също са само средства. Те не са самоцел. Поне на теория.

Като се вкарва цялата останала (доколкото е останала) обществена енергия в безсмислен дебат за това дали да се въведе мажоритарен, или да се запази пропорционалният вот по същество се заобикаля тъкмо централния въпрос:



що за политика и що за политически субекти имаме



ние и чии интереси собствено те представляват и защитават. И тъй като този въпрос е твърде неприличен, защото е демаскиращ, любезно ни се предлага да си почешем езиците на езотерични теми от рода на тези за достойнствата и недостатъците на една или друга избирателна система. Което е естествено и обяснимо - там, където отсъства реалната политика и политическо представителство, тя се замества с технология. И по-удобно, и по-прилично, и без никакъв реален обществен резултат.

Второ, мажоритарната избирателна система, която ни се препоръчва като поредния пенкилер на всичките ни политически язви, няма да реши нито един от съществуващите обществени проблеми. Тя няма да направи българските политически партии по-представителни и по-прозрачни, защото те в по-голямата си част не представляват никого, освен себе си, и в частност едни или други партийни камарили. Защото време е да бъде казано ясно - политическите партии у нас не зависят от избирателите си. Те са продукт на своеобразно социално инженерство в годините на прехода без никаква реална конкретна връзка с реалните интереси и болки на натирения електорат.

Разбира се, вярно е и другото - а именно, че е време да се спре с много популярното, но и много опасно сиромахомилство и постоянния рефрен за "добрия" народ и "лошите" политици. Този рефрен обслужва много добре тъкмо текущата конюнктура, доколкото снема отговорността от същия този "народ" за собственото му битие и по-нататъшна съдба и насърчава манталитета на политическа и обществена пасивност, която смята, че нещо й се дължи. Не й се дължи нищо. Българите получават това, което отговаря на тяхното ниво на политическа и обществена култура, на степен на осъзнатост на техните интереси и воля за отстояване.

Трето, мажоритарната система няма да реши проблема дясно - ляво в българския политически миманс, защото кажете ми кое собствено е "лявото" на самонабедили се за леви партии у нас (освен сладките програмни приказки, разбира се) и кое е дясното на партии, в страна с близо 2/3 пауперизирано население. Що за "деснота" е това, на каква точно обществена почва вирее и откъде черпи своята виталност? Пусканите напоследък приказки от добре познатите ни обществени манипулатори в годините на "прехода", че "дясното" означавало проевропейско, а "лявото" означавало проруско, че и азиатско, показва за сетен път, че разделителните линии в нашето общество не са мръднали от годините на Учредителното събрание в Търново от 1879 г. "Филството" и "фобството" в българската политика ясно показват



цялата изкуственост на българския политически процес



и неговата предимно външна, а не вътрешна произведеност.

И най-сетне - тези, които ни агитират в потресаващите предимства на мажоритарния вот, изглежда живеят в друга страна. Но със сигурност не и в България в 2009 г. Мажоритарната система щяла да преодолее най-тежкия дефект на съществуващата пропорционална система, доколкото щяла да заложи на личните качества на кандидата, а не на стадния партиен вот. Нищо подобно - каква е точно разликата между това да ти се предложат пет човека, "спуснати" от съответната партийна централа, или един, произведен по същия начин?

Нещо повече - ако се въведе тотално мажоритарен вот, това ще означава, че националните парламентарни избори ще се сведат до множество местни избори в стил "кметски" избори. А това ще рече да се възпроизведе моделът "Дупница" в национален мащаб, доколкото цената на местните феодали ще нарасне неимоверно. Резултатът ще бъде тотална маргинализация на националния вот, сведен до премерване на силите между местните величия, които от своя страна ще рекетират съответните политически централи. Следователно ще се възпроизведе с цялата му пищност състоянието на "развит" феодализъм с елементи на компрадорски капитализъм.







* Колкото до заглавието - то не е мое. Приписват тези думи на Адолф Хитлер, след като станал райхсканцлер в резултат на демократични избори през есента на 1932 г.



**Авторът е юрист, автор на книгата "Право и модерност" (С., 2003)