Нещо ми щукна и се засилих към НАП.

Там, гледам, се насъбрала навалица - официални и полуофициални лица. Обикновени престъпници.

Брей, викам си, възможно ли е всички тия добри хора да са дошли като мене, задължени от благородството си, вдъхновени от фиска... Аз поне се водех от точно такива чувства.

Гледам обаче - една закачулена фигура с черни очила се измъква припряно от тълпата. Надникнах под качулката - Мургина! Отворих уста да изразя нещо, но тя ме изпревари:

- Знам толкова, колкото и ти! - и се изниза в неизвестна посока.

Огледах се за някого, от когото да измоля обяснение на горното.

Попитах премиера и станах пишман. Говори 75 минути, в които основно повтаряше, че дори Орешарски да е малко по-комбинативен, отколкото се полага на министър, притежава такива качества, че няма как да напусне поста си. "Гилотината - натърти той няколко пъти, - не е най-разумното средство против зъбобол!"

- И мен ме заболя устата да приказвам - аргументира се премиерът, - ама няма да си отрежа главата! Дори да си подаде оставката финансовият министър, аз няма да му я приема три месеца преди края на мандата.

Над главите ни прогърмя съдбовен глас:

- Съветвам всеки да си гледа работата във времето, което му остава!

Нямах аргументи нито "за", нито "против". Само исках да си платя данъците.

Питах Бате Бойко какво мисли по тоя въпрос. Той ме измери с око и се похвали, че работи върху философско-етичен труд с елементи на съпромат - "Материалът". Каза че тъкмо е завършил първа глава - "Психо-физическа подготовка на електоралния състав". За данъците ме посъветва да си ги платя, когато той дойде на власт:

- За да не ги откраднат! Предупреждавам те, че така ще финансираш най-престъпното, корумпирано и некадърно управление, което страната е имала. Изчакай да дойда на власт - тогава, ако трябва, аз лично на гръб ще разнасям чувалите с парите.

Служебно лице с лице на хиена ме дръпна за ръкава и зашепна:

- Виждам, че сте честен човек, можете да си внесете данъците тук - и той си посочи джоба, свирукайки с независим вид.

- Не съм попълвал декларация.

- Изповядайте се пред мен.

- Затруднявам се в сметките колко дължа...

- Като ви гледам... дайте три бона и да си стиснем ръцете! - хиената ми смигна хищно и пак насочи вниманието ми към джоба си.

- Какво говорите! - покъртих се аз. - Наивен човек съм, но чак дотам...

- Тогава 1000 - задърпа ме той, - 500, 250, 100... Дай 5 лева, бе човек!...

Тъй като не изпускаше ръкава ми, аз се изсулих, оставяйки одеждата си в зъбите на хиената. Прибра донадената стойност и захвърли дрехата.

Встрани от суматохата Орешарски кротко дъвчеше числа и се уригваше на проценти. Попитах го как е възможно да се случва всичко това в подчиненото му ведомство.

- Какво толкова е станало? - той пусна откос цифри и жонглира някое време с финансови термини.

А аз просто исках да си платя данъците. Олюлях се, поставих въпроса твърдо.

- Бихте ли си подали оставката, все пак?

Орешарски най-накрая се оживи.

- Задавате ми този въпрос, само за да видите как се потриса един честен човек. Не разбирам този род удоволствия. Извинете ме. Съжалявам. Простете, но не мога да участвам в този недостоен спектакъл.

- Всеки да си гледа работата във времето, което му остава! - прогърмя отново над главите ни.