По Animal planet върви клип: една симпатична розова медуза се заиграва с бяло найлоново пликче. Първоначално всичко върви добре, докато внезапно пликчето не скача на врата й, не започне да се увива, огъва, оплита, да я беси, души, стиска и накрая симпатичната розова медуза въобще не е вече симпатична розова медуза, а увесила език и с разцентрован поглед омаломощена розова медуза.

В България ние всички май сме такива омаломощени розови медузи - найлоновите торбички ни следват навсякъде, настъпваме ги, минаваме покрай тях, закачат се за обувките ни - голяма досада и неприятна гледка. Страната на найлоновите торбички - може и такова прозвище да дадем на територията, която обитаваме, и хич май няма да сбъркаме.

Ако е някакво успокоение, не сме сами. В Турция и Сърбия полиетиленът също е на почит, около Истанбул ще срещнеш доста подмятани от вятъра найлончета. Ниш също не пада по-долу, макар че и двата града могат само да дишат прахта на София. И в друго съревнование изпреварваме съседите - пластмасовите и други боклуци и на Калотина, и на Капитан Андреево са в по-голямо количество от нашата си, българската, не от сръбската, съответно турската страна. Макар че най-известният съвременен турски писател, носителят на Нобелова награда за 2006 г. Орхан Памук има цял роман, в който найлоновите торбички често пресичат действието, не се даваме на южните съседи. Романът се нарича "Нов живот" и разказва за това как един човек е обсебен от една книга, която преобръща живота му; в България обаче, и особено в София, всички изглежда сме обсебени от боклука от страх, че може да зарази живота ни. Всеки с живота си и със страховете в живота си, ала не и в романите ни: какво би било например, ако някой български автор се захване



да напише роман за боклука?



Няма още такъв, а си мисля, че ако има, голям успех ще пожъне. Да покаже авторът там, че човекът е същество - homo excrementalis, което произвежда боклук; дори може да го назовем и "боклукът на вселената", защото то именно през боклука идентифицира себе си. Да се порови нашият писател в кошчетата - защото има ли друго, което да ни показва най-силно такива, каквито сме, ако не онова, което изхвърляме? Кажи ми какъв боклук правиш, за да ти кажа какъв си. Нещо като прословутата приказка за сливите и сметта, но в по-екзистенциален план. Прочее, Дубравка Угрешич има подобно наблюдение, Маргарет Атууд в романа си "Слепият убиец" - също. Което показва, че такива интелектуални прозрения - бидейки разпространени от Хърватия до Канада, съвсем не са само мозъчни игрички, а съдържат в себе си и огромна доза истина.

Найлоновите торбички следователно също могат да говорят и да ни кажат нещо за нас самите. Българската пристрастеност към тях е забележителна, дават ти ги дори тогава, когато няма кой знае каква необходимост. Съвсем различно от Запада, където полиетиленът е напълно пренебрегнат за сметка на хартиените пликове. Макар че и тук вече има търговски места, които искат да се отделят от тази всеобща мания - е, да, все са пазарни обекти за културни продукти. В книжарница "Нисим" сгъват хартиени торбички от стари броеве на в. "Култура", на хартията разчитат и в най-добрия магазин за рок музика в София - SMF, а в "Български книжици" ти дават закупените томчета в пликче, на което пише: "Тази торбичка е изработена от новия материал DEGRALEN-H и се разгражда в природата за 24 месеца, което е над 100 пъти по-бързо от разграждането на обикновените полиетиленови торбички."

Екологичното съзнание бавно си пробива път и към българския мозък, ако и това да не става с бързината, която би ни удовлетворила. Но по-добре бавно, отколкото никак, нали?

Все пак толкова разпространената найлонова торбичка тук, в България, трябва да си има някакво обяснение. Най-простото е, че нали продуктите все пак в нещо трябва да си ги носим, така че на полиетиленката какво й е? Дори се възприема като търговски трик в услуга на клиента, нещо от рода на



"Клиентът винаги има право на торбичка!"



Вярно, в някои магазини вече се налага да ги плащаш, но все пак ги има в изобилие, не е като да няма. Един вид торбичката като знак за благоденствие, като маркер на финансово благополучие. Колкото повече найлонови торбички, толкова по-висока покупателна способност на населението. Веещите се из българските граници и улици торбички са - освен всичко друго, и символ на подобряващото се икономическо положение на българина. Спомняме си времето на социализма с неговите торби на тъмнокафяви и светлокафяви ромбоиди и особено мрежичките на дупки, символ на дефицита по българските магазини. Хващаха един хляб, кисело мляко и парче салам, ако успееш да купиш. Найлоновите торбички навлязоха плътно в българския живот с навлизането на капиталистическия пазар в него, така че може да кажем: Капитализмът роди найлоновите торбички. Но капитализъм, който се грижи само за себе си, интересуващ се единствено и само от печалбата. Претъпканата от развяваните от вятъра полиетиленови пликове българска земя живее още в годините на дивия капитализъм, затова и торбичките са безчет. И ще започнат да изчезват, когато българският капитализъм се опитоми, цивилизова, окултури. Което едва ли ще стане скоро, като гледам какви поразии нанесе той и продължава да нанася върху красивите природни кътчета на родината. Може би торбичките ще свършат, когато свърши и безогледното застрояване по морето и планините, засега обаче и те, и строежите са в изобилие. Което значи, че България още живее в епохата на дивия капитализъм, ако и вече да е присъединена към опитомения такъв. Въпросът сега е кой от двамата ще успее да надделее - дивият или питомният?

По найлоновите торбички ще познаем...