Винаги ми е правил впечатление форумът на "Сега" - когато някой от материалите във вестника е политически, коментарите са десетки, понякога стотици, а когато се отнася до култура - количествено мненията са повече от скромни - понякога ги няма хич. В интерес на истината, в статиите за шоу наблюдаваме почти същото мълчание, докато в спортните страници духовете се разбунват, особено когато става дума за български футбол; карикатурите пък на Христо Комарницки срещат еднозначно одобрение (съвсем справедливо). Но политическото, така или иначе, по степен на любопитство и на възпаляване на читателя разбива отвсякъде и културното, и всички друго. Което обстоятелство, най-малкото, може без всякакво усилие да разпилее твърденията, че българинът, видите ли, не се бил интересувал от политика. Разбира се, вземам предвид и качеството на хората, пишещи във форума - все пак фактът, че боравят с компютър, да не споменавам самия им всекидневен достъп до този инструмент на глобализацията, говори, че те са социално активни,



чувствителни към обществените проблеми,



с ухо и око за случващото се в полето на българския социум. Което обаче ме кара да се учудвам още повече на пристрастията им в полза на политика - все пак нали най-вече през културата се изгражда идентичността, включително националната, да не говорим за гордостта (Pride to by Bulgarian), докато от българската политика освен да се срамуваме, няма какво друго да чувстваме.

Но срамът, изглежда, има свойството да не ни оставя на мира. Той е като детска рана - хванала е коричка, но детето продължава да я чопли, а тя продължава да кърви. Така май чоплим и политиката - нека ни боли, да перифразираме една стара песен. Оставя тя кървава диря в душата ни, но ние не спираме да я човъркаме - ако не с надеждата, че раната ще зарасне, то поне с удовлетворението, че има с какво да се занимаваме. И може би най-важното, какво и кого да виним за нашите неудачи и неуспехи.

Това е, което прави най-силно впечатление във форума. А и не само - където и да идем, каквото и да чуем, все политиката и политиците са виновни. В някаква степен имаме право - ако нещо се провали в т.нар. "български преход", то е именно политиката. Пък и не само в прехода - исторически, особено в най-новата ни история, онова, което никога не е било на висотата на националните ни стремежи и въжделения, е тъкмо политиката. В "Строителите на съвременна България"



Симеон Радев описва точно този провал:



дали заради национални специфики, дали заради народнопсихология, но политическото у нас никога не се е справяло кой знае колко добре. Ала този факт (ако е факт, разбира се) сякаш ни идва добре дошъл - политиката ни е некадърна, нескопосна, несмаслена, несъстоятелна, негодна, некачествена, развалена, гнила, изхабена, кекава, слаба, калпава, неспособна, лоша, отвратителна, шантава, гадна и мръсна и - следователно, след като тя е такава, не ние сме виновни, че животът ни е некадърен, нескопосен, несмаслен и т.н., а точно тя, само тя и никой друг освен тя. Ние сме си добри, ние сме отличници и великолепни, откъдето и да ни погледнеш, но пустата му политика, нейната ма...а! - ни отравя битието. Тя ни е като знаменития жертвен козел ("козёл отпущения", както хубаво го наричат руснаците, а англичаните още по-хубаво - scapegoat, смесвайки ботаника и зоология в едно), който поема върху своята снага/стъбло всичките ни грехове, за да се освободим/отпуснем от тях. Ето защо в България да се занимаваш с политика е неблагодарно занятие - ясно е, че след като политическото е причинителят и носителят на всичките български грехове, те ще се прехвърлят и върху политиците, които само поради това, че са политици, ще са главните, основните, ако не и единствените причинители и носители на греховете български. Тук да си политик



означава да си изначално виновен



("Виновен до доказване на противното" - това е неопровержимото убеждение) или ако не виновен, то поне подозрителен. Презумпцията се откроява и във форума - най-често срещаните мнения са именно за тия гадове и простаци българските политици, които само от гушите и джобовете си се интересуват и нищо друго не ги грее, нито пък сърби... В този смисъл съвсем спокойно може да кажем, че ако политиката не съществуваше, ние, българите, щяхме да я измислим - иначе щяхме да се стопим от угризения на съвестта и да се гътнем от ядовита автоагресия.

Срамът обаче винаги води и към желанието някак си нещо да сториш, че да престанеш да се срамуваш. Така, срамувайки се от политиката и политиците, все ней и тям възлагаме надеждите си, че ще ни оправят, че ще ни спасят от срама, че ще ни накарат да се гордеем. Оттук склонността да виждаме панацея за всичките ни проблеми в някой новопоявил се политик или в политическа идея - преди време смятахме, че станем ли монархия, ще цъфнем и вържем, и се юрнахме да гласуваме за Симеон, днес на хоризонта имаме нов спасител. Между другото, интересното е, че политиците говорят все в този жаргон - цари разруха, всичко е провалено, в яма сме и в дупка, трябва да се спасяваме, трябва да ви спасяваме. За мен гласувайте и ще бъдете спасени, ще бъдете извадени от пропастта. Една винаги есхатологична реторика, която вещае края на българския свят, който няма да настъпи само при едно-единствено условие - за мен дайте гласа си, не за политическия ми опонент, защото той е бездна и катастрофа. Тук политиката (политическото) никога не е спокойна, хладна, разумна - в този обществен сектор, следвайки една метафора на френския антрополог и социален мислител Клод Леви-Строс, ние сме горещо общество, дори бих казал врящо и кипящо. И може би това е обяснението за тази наша политическа активност по форумите - хвърчат политически пръски от врящата политическа вода, които парят нежната ни политическа кожа. И ние врещим и крещим "Помощ! Спасявайте ни!", без обаче да извършим онова най-просто нещо, което се върши, когато заври водата - да намалим огъня или пък да преместим тенджерата. Дори напротив, правим точно обратното - засилваме огъня до степен такава, че накрая се изгубваме в бушуващия и всеразрушаващ български политически пламък.