Западняците ни упрекват, че сме единствената страна в Евросъюза, която няма магистрала. Иначе те знаят, че имаме магистрални проекти, магистрална полиция и магистрални проститутки... Но не разбират защо толкова години не сме си построили цяла магистрала?...

Ето това ме пита моят приятел Жан-Пиер от Белгия, който се чуди как да стигне до морето. По коя магистрала?

- Ние, българите, драги ми Жан-Пиер - започвам обяснението - сме такива хора, дето не си оставяме магистралата на улицата...

- Пуркоа? - пита белгиецът и мига със сини очета.

- За да не ни я откраднат - обяснявам. - Ако си оставиш магистралата на улицата, на сутринта няма да я има...

Жан-Пиер гледа неразбиращо и не загрява. Нали ги знаете белгийците, цяла Европа им се подиграва, че трудно загряват.

За да му стане по-ясно, му разказвам един случай отпреди трийсетина години. По ония, социалистическите времена, един шоп от софийско село ме покани да му видя новата къща. Селото му се намираше близо до София, почти под един виадукт на новопостроената тогава отсечка от магистрала "Хемус".

Под новопостроения виадукт стърчаха и новопостроени къщи. Нова беше и къщата на моя домакин. Малко по-ниска от тогава новото НДК, но също така бетонна. Бетониран беше и целият двор, на алеи и пътеки.

- Брей! - рекох. - Тук здраво са се наливали основите на новия живот... /Имаше такъв поетичен образ по онова време/... Скъпа работа...

- Море! - рече шопът. - Без пари ми излезна! Направо ми падна отгоре!

Вдигнах глава нагоре - виадукт...

- От виадукто ми падна! - уточни домакининът без притеснения... - Дойдат самосвалите у пет следобед, изсипат бетоно, а работниците си погледнат часовниците и айде - край на работното време! Дигнат си чуковете... Тогава ние с количките одим и прекарваме бетоно по къщите... Иначе че се втвърди, че стане зян... Те така я построих таа пущина!

Погледна с любов грандиозния си строеж и рече:

- Е сега да мое още една магистрала да мине оттука, още една къща че построим!

Ето тази история от миналото разказах на белгиеца. Той пак нищо не загря.

- Нали това е било в миналото - рече, след известен размисъл.

- В миналото, Жан-Пиер - разясних му, - крадяха от магистралите с колички... А сега крадат с километри...

- Как?

- Много просто... Открадваш километър и си го занасяш на вилата... За всеки километър си има човек... Наш човек... На всеки километър...

Жан-Пиер пак мига на парцали.

- Не носиш буквално - обяснявам му на задръстения белгиец. - Преносно си пренасяш километъра на вилата... Или левовата му равностойност... Който не може да свие цял километър, си открадва каквото може - оградна мрежа, бетонни колци или парчета от мантинелата... В манталитета ни е да свием мантинелата...

Тук най-после Жан-Пиер загря за какво говоря и като ревностен католик взе да се кръсти.

- Ти се кръсти, като караш по нашите пътища! - посъветвах го. - И гледай да не те оберат... Щото магистрали нямаме, но магистрална престъпност - колкото искаш!

- След това, което чух - каза Жан-Пиер, - магистралните престъпници у вас изобщо не са най-страшните...