Бях решил, че приключих с морската тема за този сезон. Но нищо не е така преждевременно, както решенията ни посред политическото лято. При социализма такива вълнения нямаше. Това да чака народът правителство, да чупи пръсти и да осъмва пред телевизора - кой ще повярва дори! Тогава правителствата ги редяха, без да държат народа в напрежение. (В това изречение множественото число май се явява прекалено: винаги ставаше дума за едно и също правителство и го редеше все един и същи човек.) Но не и през лятото. Лятото беше време за жътва, за високи добиви и за хладни питиета. Това последното никой не се решаваше да отмени - дори по указание от Москва. Е, имало е някакви пленуми (юнски, юлски) например, но такава невиждана баталия посред лято, каквато бяха сегашните избори, в онези времена си беше направо невъзможна. И, разбира се, гейзерът от мътна вода във вид на също тъй мътни коментари, нагаждане на резултати към току-що опровергани прогнози и опит да се маскира изненадата с излъскани от употреба кон-струк-ции като например онази за "носталгията по времето на панелките и гарантираната почивка на море".Това последното го изтърси една понаедряла дама от екрана - не беше се появявала доста години, докато партията, която обгрижва, се върне в обращение. Имала време, значи, а не се подготвила. Пее си същото, което и преди. (И добре се храни от това, ако се съди по картинката - чак телевизорът й станал малък.) А изобщо не вдянала какво се случи в държавата...

Както обикновено излиза, умното слово най-често ни оставя безразлични. Глупостта и измишльотината ни занимават по-дълго, нервират ни и ни амбицират. Та и сега...



Нервира ме тази клевета за българина,



който едва ли не под строй отивал да се препича на морето.

И сега това не му излиза от главата, та му пречи да прегърне ценностите на демокрацията (Той пък току-що ги беше прегърнал.) Щом и след такива изборни резултати плочата за "носталгията" продължава да се върти, това заплашва тази версия да се превърне в класика. И с нея да продължат да си вадят хляба такива услужливци с незатихващи функции.

Ами и тогава хич дори не беше лесно да се добереш до морския курорт. Имаше карти за едни, за други просто нямаше. Това дори беше нещо като форма на корупция по онова време - доближените до началството, до профсъюза летуваха всяка година За другите просто оставаше... супата. Това и във вестниците можеше да се прочете, а и тогавашното изкуство доста правдиво показваше, че на плажа няма място за цял един народ.

"Шапките отиват на море" бе кратък, странен телевизионен филм, язвителен и дързък. И днес може да се види в интернет. Двойка чужденци, тръгнали за морето, засядат в българско село. Разиграват се невинни и симпатични събития, основното от които е, че когато чужденката се къпе в реката, мъжкото население на селото влиза да й прави компания. Но, жените идват съвсем навреме и стопаните им послушно се измъкват от реката. Шапките им, обаче, са останали във водата и тя ги носи към морето. И тези шапки все пак стигат там - наистина, по-късно от чужденците, които пътуват с автомобил. Сценарият е на Йордан Радичков и метафората е убийствена, но филма го има и той свидетелства достатъчно ясно, че морето не плиска за всички. Кратък филм, пък истински. Вижда се, че



не е развил българинът такава

зависимост от морския курорт,





та да си стъпи на съвестта. Да не говорим пък колко е чудовищен дори намекът, че морето участва в купуване на гласове! (Този именно намек ме жегна, ако трябва да съобщавам причината.)

Иначе: България - морска държава, поне с морски бряг. И на този бряг всякакъв свят се тълпеше, включително и нашенски. Откровено казано, точно нашенският бе интересен. Чужденецът бе твърде банален, в много случаи просто противен. Едно лято, когато " да се свири на китара не беше още занаят", а островът срещу Созопол не се казваше Св. Иван, а просто Иван (има го на картите от онова време - на тях Варна е град Сталин, а той е о. Иван), по плажа сновеше пъргава шоколадова дебелана, която звънливо и с неописуемо меки гласни предлагаше стоката си: "Едър печен слънчоглед има, леля!" Преминаването й прекъсваше разговорите и събуждаше доброжелателни коментари, децата въодушевено я имитираха - това беше и единственото представление на плажа. Та веднъж семкаджийката забеляза замислен самотен мъж, тъмночервен от слънцепека. (По онова време защитна козметика мажеха само германките.) "Другарю - развика се жената, - не стойте на слънцето, опасно е! Другарю, наметнете се, слънцето не прощава!" Човекът не я чуваше, унесен в нещо свое, неизвестно какво. Тя продължи да го предупреждава, вживя се, закърши ръце. Правеше го от сърце, жалеше го. Накрая той се обърна - сепнат, неразбиращ. Помня лицето му - небръснато и морно.

"Госпожа - рече той, - това е слънце, не е човек. Какво му е страшното?". Каза го монотонно, дори тихо, но може би заради онова необичайно за времето "госпожа" или просто защото си струваше да се запомни - всички наоколо го чуха. Режисьорът Благой Стратев пред мен прехапа устна и видях кръвта. Жената онемя, тръгна безцелно по пясъка, сълзите й течаха. Така научихме кой е по-страшен. Само морето, може би, не. Когато шуми, то не чува. А е трябвало. Като видяхме какво направиха после с него...