Усмивката на Жозе Мануел Барозу става едва доловима и изразява безпомощност. От време на време тя слиза от лицето му и над мургавото му лице като че ли се спуска сив воал. Трудни времена настъпват за португалеца, който е председател на Европейската комисия. А прекрачването на прага на новоизбрания Европейски парламент в Страсбург на 15 юли бе особено трудно преживяване за него. Това бе денят, в който се очакваше да бъде преизбран за втори петгодишен мандат начело на ЕК. Или поне такова решение бе взето на последната среща на върха на ЕС. Парламентът обаче не направи това, защото "Зелената партия" и социалдемократите решиха гласуването да бъде отложено.

Следващата възможност Барозу да бъде преизбран ще е на 15 септември, но и тогава може нищо да не се случи, тъй като сега дори и съпартийците му християндемократи се дистанцират от неговата кандидатура.



Трагикомичната личност в Брюксел



Барозу се превърна в трагикомична фигура. Едва ли някой вече има високо мнение за него. Всъщност сега много хора критикуват Барозу и се разпространяват злобни клюки за неговите отчаяни опити да моли за подкрепа старите си покровители. Един от тях е германският канцлер Ангела Меркел, която преди време му помогна да си осигури поста. Сега тя му се присмива, че португалецът й се обажда толкова често. Служителите в офиса на шведския министър по европейските въпроси Сесилия Малмстрьом също разказват не особено ласкави неща за Барозу.

Той вече не разполага с голяма власт - ако изобщо някога е имал такава. Защо тогава лидерите на страните от ЕС искаха този човек да бъде председател на ЕК и защо му се подиграват днес, след като му позволиха да прави грешки? Причината е очевидна, казва представител от Югоизточна Европа: ЕС държи на човек, за когото се знае, че е слаба личност, защото така е по-удобно, а търсенето на алтернатива може да доведе до сериозни разногласия между страните членки.

И наистина политици като Меркел и френският президент Никола Саркози оценяват голямата разлика между тях и председателя на ЕК. Ако в Брюксел има личност като французина Жак Делор, то ЕС нямаше да бъде организация, която големите държави могат да контролират в своя полза. Делор бе начело на ЕК от 1985 до 1995 г., бе амбициозен, имаше хъс за постигане на целите и заслужено бе наречен "Мистър Европа".

Барозу не създава подобни проблеми на лидерите на Франция и Германия. От него не се очаква да се занимава с предложения за ограничаване на разширяването на Съюза и др.

Разбира се, очевидната липса на инициативи от страна на ръководството в Брюксел не е добър знак от институция като ЕС, която е изправена пред тежка икономическа криза и все повече е изолирана от американския президент, който доминира на световната сцена.



Принципът на посредственост



Не е добре, че други големи организации, които искат да участват в глобалната политика, предприемат същия подход. Дисбалансът между стандартите и ръководителите в момента е най-очевиден в ООН, чийто генерален секретар - южнокореецът Бан Ги Мун, е повече администратор, отколкото лидер. НАТО и Световната банка също прилагат критерия за невзрачност, когато избират своя ръководител.

Този вид ръководители са творение на един пропорционален начин на мислене. Изборът им е направен на базата на принципа на посредствеността и те не успяват да се възползват от възможностите, които високите постове предлагат. Но осъзнаването на потенциала на ръководните позиции, изглежда, е точно това, което държавите и националните лидери, които са ги избрали, не искат те да правят.

Преди пет години ЕК може би е имала алтернатива на Барозу в лицето на премиера на Белгия Ги Верхофстад - човек със собствена визия, опит и решимост да не играе второстепенна роля. Тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер го подкрепяше, но Шрьодер започна да губи политическите си позиции през 2004 г. и позволи на Меркел да се възползва от ситуацията. Тя мобилизира европейските лидери консерватори и победи Шрьодер. Бившият португалски премиер Барозу не беше най-добрият кандидат, но амбициите му бяха скромни и това надделя при избора му.

От своя страна, Германия е сдържана при изтласкването напред на свои кандидати за важни позиции в международните институции. Въпреки че страната е основна икономическа сила в Европа, от 40 години насам германец не е бил начело на Европейската икономическа общност (Валтер Холщайн), а от 25 години генералният секретар на НАТО не е бил от Германия (Манфред Вьорнер). Само веднъж в близкото минало Берлин се опита с ентусиазъм да лансира свой кандидат. През пролетта на 2000 г. Шрьодер номинира Кайо Кох Весер за шеф на Международния валутен фонд, но САЩ отхвърлиха номинацията. В последната минута Шрьодер привика Хорст Кьолер, когото Меркел пък издигна до президент на Германия.



Германска традиция на въздържаност



От основаването на следвоенната република основна цел на Германия е интегрирането й в Европейската общност, лоялност към НАТО и оказване на подкрепа за големите международни организации като ООН. И затова би изглеждало логично Германия често да предлага най-добрите кандидати за международни постове. Вътрешната политика обаче продължава да доминира в Берлин.

Бившият външен министър Йошка Фишер е уважаван в чужбина и е спряган за възможен кандидат за поста върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността, когато Хавиер Солана се оттегли през есента. Фишер обаче е член на "Зелената партия".

Тази германска традиция на въздържаност вероятно изглежда необичайна на много хора в чужбина. Британското правителство бързо издигна кандидатурата на бившия премиер Тони Блеър за поста президент на ЕС с надеждата Лисабонският договор да бъде ратифициран. Това стана въпреки влошените отношения между настоящия министър-председател Гордън Браун и неговия предшественик на поста. Тези междуличностни взаимоотношения очевидно не се смятат за толкова важни в Лондон както в Берлин, когато става въпрос за международни постове.

Други правителства са си поставили различни приоритети. Например социалистите Доминик Строс-Кан и Хавиер Солана получиха силна подкрепа от консервативните кабинети в родните си Франция и Испания, така че те бяха избрани за шеф на МВФ (Строс-Кан) и за върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността (Солана). В тези случаи националната гордост триумфира над политическите разногласия.

Скокът от вътрешната в международната политика обикновено е много голям и често новоизбраните или новоназначени ръководители изведнъж противопоставят желанието си да бъдат независими с отговорността да ръководят огромни бюрократични организации. Обикновено бързо става ясно дали те ще се справят с това предизвикателство - дали ще успеят да поемат в свои ръце контрола им, или ще се подчинят на желанията на по-големите държави.



Шефът на ООН, който е повече обикновен секретар, отколкото генерален секретар



Бившият южнокорейски външен министър Бан Ги Мун е генерален секретар на ООН в последните две години и половина. В централата на организацията в Ню Йорк, а и навсякъде другаде, той е смятан за голямо разочарование и за погрешния човек, на когото е възложена важната роля да ръководи глобалната общност във време, когато световните политически оси се въртят от Америка към Азия. Винаги се е смятало, че Бан е заинтересуван повече от това да бъде обикновен секретар, отколкото генерален секретар, днес той е точно това.

Дебатите за безполезността и бездействието на ООН са стари колкото и самата организация, която е основана през 1945 г. и дълго време бе част от утопичния експеримент да бъдат обединени настоящите 192 страни членки. Кофи Анан, предшественикът на Бан Ги Мун и един истински глобален политик, се зае с тази задача и гласът му се чуваше. Анан просто отказа да следва линията, начертана от САЩ, и получи Нобелова награда за мир.

Под ръководството на Бан първо ООН стана тиха и постепенно започва да изчезва. Царят бюрокрация и мудност, както винаги. Организацията е тиха, доста тиха. Разбира се, малко неща са се променили, откакто Бан Ги Мун наследи Кофи Анан. Американският президент Барак Обама сега е този, който произнася речи за помирение, обединение и ново начало в световната политика.

Генералният секретар на ООН има три основни роли: да бъде дипломат помирител, оратор и мениджър. Английският, който Бан говори, е трудно разбираем; той говори бавно, внимателно и монотонно. Това бе известно за него и преди, но фактът, че не е добър лидер, също отслабва позициите на ООН.

"Никога не знаем какво иска той", казва европейски дипломат. "Всичко, което прави, е да кима с глава и никога не изразява своята позиция". Смята се, че под негово управление ООН е слаба, а американците имат прекалено силно влияние, както е било в миналото.

Бан пътува много и прекарва една трета от времето си на път. Разговорите на четири очи са негова отличителна черта и по време на всичките му срещи настъпва момент, в който той моли целия персонал да напусне стаята, за да може да остане около половин час насаме със световните лидери и диктатори. "Личните отношения винаги помагат", казва Бан.

Не можем да отречем, че той успя да постигне няколко неща. В резултат на работата му, на миротворците от Африканския съюз бе разрешено да влязат във военната зона в Судан, бившият президент на САЩ Бил Клинтън бе определен за специален пратеник в Хаити и хунтата в Бирма разреши на чуждестранни хуманитарни работници да влязат в страната след преминаването на тайфуна "Наргис".



Различните видове лидерство



По време на криза са необходими лидери от различен калибър. Кризата не прощава на бюрократите, които оглавяват големите институции. Те показват много ясно слабостите като липсата на харизма и желанието да се прави политика. Тази липсва на лидерство е особено видима днес в Световната търговска организация (СТО), където търговските преговори са стигнали задънена улица. Гордата Световна банка се задоволява да играе второстепенна роля - дори и по време на глобалната икономическа криза.

В продължение на две години Световната банка страдаше под ръководството на Пол Улфовиц, приятел на бившия американски президент Джордж Буш и човекът, който се появи с дупки на чорапите. Новият шеф на банката Робърт Зелик (55 г.) е опитен посредник, който се е учил на занаята в администрацията на Джордж Буш-баща и е бил съветник в "Голдман Сакс". Зелик обаче е технократ, не е стратег и не е надарен с ораторски способности. Според висши чиновници в Световната банка, когато във вътрешните доклади се появят критики за работата на институцията, президентът, вместо да се опита да въведе ред и да оправи нещата, предпочита да неутрализира критиките.

САЩ винаги назначават свой представител на висшите ръководни постове в Световната банка. Вашингтон има склонност да назначава хора като Улфовиц на поста, смятан за удобен. Очаква се и Зелик да се съобразява с желанията на администрацията на Обама - необходимо условие за заемането на този пост.



НАТО избра най-приемливата за всички фигура



В други организации йерархията не е ясно установена и назначаването на служители е по-тромаво. Например всеки, който се надява да се изкачи до най-високия пост в НАТО, трябва да се подготви за сложни аритметични сметки. Никой не кандидатства за поста генерален секретар или поне не трябва да заявява намеренията си публично. Вместо това един кандидат бе издигнат - така се случи с талантливия в много области Соломон Паси (52 г.)

Бившият български външен министър "пие прясно изцедени люти чушки, говори на английски на пингвините в Антарктида и може да смята наум лицето на окръжност". Това твърди той на своята страница в интернет и според него такава е идеалната личност за генерален секретар на НАТО. Дълго време Паси бе единственият кандидат - факт, който му гарантираше, че няма да бъде избран.

Обикновено Вашингтон предлага върховния командващ силите на НАТО, докато дипломатическото лидерство е оставено за европейците. Това доведе до боричкания, когато трябваше да се избере наследникът на настоящия шеф на НАТО холандецът Яп де Хоп Схефер, чийто мандат изтича на 31 юли.

Йошка Фишер бе смятан за евентуален нов генерален секретар. Норвежкият външен министър Йонас Гар Стьоре заяви интерес към поста, както и канадският военен министър Питър Гордън Маккей. Полският външен министър Радослав Сикорски и бившият президент Александър Квашневски, както и бившият държавен глава на Словения Янез Янша, също смятаха, че имат шанс да заемат най-високия пост в НАТО. Всеки от тези трима мъже щеше да бъде първият генерален секретар от страна от бившия съветски блок.

Човекът, който ще бъде приветстван като новия генерален секретар на Алианса, бившият датски премиер Андрес Фог Расмусен (56 г.), е консервативен политик, който насърчи антиимиграционната политика в иначе либералната си родина. Той бе най-приемливата фигура за поста. Никой не изглежда притеснен от факта, че икономистът Расмусен не е военен експерт. А българският кандидат Паси? Незначителна любопитна подробност.



Доказан и истински подход



От една страна, Мохамед Ел Барадей (67 г.) е пример за това как един компромисен кандидат може да се превърне във високо уважавана личност. Египтянинът, който е председател на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), чиято централа е във Виена, критикува американската инвазия в Ирак и така накара администрацията на Буш да се опита да попречи за назначаването му за още един мандат, но безрезултатно. Освен това Ел Барадей не се присъедини с охота към хората, които се втурнаха да хулят Иран. Въпреки това той и организацията, която ръководи, получиха Нобелова награда за мир.

Ел Барадей, който превърна МААЕ в политически ориентирана, се оттегля от поста през ноември. Неговият наследник, 63-годишният японски дипломат Юкия Амано, получи две трети от необходимото мнозинство в гласуване, преминало през шест кръга. Тогава Амано, който е експерт по международно право и неразпространение на ядреното оръжие, произнесе реч. В шест дълги минути той изчете предварително подготвено слово, като говореше монотонно. Амано е смятан за кандидат, получил подкрепа от Запада и САЩ, но се знае, че няма дар слово - това веднага стана ясно на тези, които слушаха речта му.

Може би МААЕ също е предприела изпитан и истински подход: да избере посредствения кандидат.