Преди 10 години на 9 август 1999 г. премиер на Русия стана Владимир Путин. Това назначение (както и всички кадрови ходове на президента Борис Елцин) бе неочаквано. Мнозина го смятаха едва ли не за случайно - новата фигура не бе публична и широко известна. Преди 10 години малцина обърнаха внимание на думите на Наина Елцина: "Назначението на Путин бе абсолютно обмислено. Сега е трудно да го обясним, но ще дойде време, когато всички ще разберат, че това решение е било правилно."

----------------------------------

Това бе време на отчаяние в живота на обитателите на Кремъл. Идеята да се намери приемник на болния Елцин се смяташе за разумна, но кандидатури нямаше. Имаше само "ескиз": нужен е млад, енергичен човек, желателно е да бъде от военните, да е отскоро в политиката и да не е твърде познат на хората.

Първи в списъка бе генералът граничар Николай Бордюжа. Доброжелателният и симпатичен офицер обаче не само че не се ориентирал в сложните кремълски интриги, но и не проявявал към тях никакъв интерес. Той или не бе разбрал какво се иска от него, или просто не бе пожелал да се занимава с тях. Пробвали за поста и Сергей Степашин - също с пагони, достатъчно млад и предан на Елцин, няма да предаде своите. Дори успя да се задържи на премиерското кресло три месеца. "Степашин се оказа твърде мек. Аз не съм сигурен, че той ще отиде докрай, ако се наложи", написа Елцин в мемоарите си. "Аз не съм Пиночет", казваше Степашин. Затова и се разделиха с него.

Путин се харесал на Елцин заради "хладния си поглед и военната точност на формулировките". За разлика от своя предшественик той не се изчервявал и не се смущавал. Създавал усещането, че е "готов за абсолютно всичко в живота, при това ще отговори на всяко предизвикателство ясно и точно". В телевизионното си обръщение Елцин уверено каза: "Реших, че този човек е способен да осигури продължението на реформите в Русия, като консолидира обществото и се опре на най-широки политически кръгове. Той може да обедини около себе си всички, на които през XXI век трябва да обновят велика Русия."



Премиер от сектора за сигурност



При гласуването в Думата новият премиер Путин събра 233 гласа - по-малко от всички свои предшественици. Това бе унизително малка цифра. А след това бързо стана ясно, че този път Елцин е улучил. Той е намерил онзи, когото толкова време са търсели. В Путин всички видяха млад и уверен в себе си човек. Той демонстрираше онези качества, които хората искаха да виждат в ръководителя на страната - решителност и твърдост. Видно бе, че той съхранява хладнокръвие, не повишава глас, има чувство за хумор и бърза реакция, не е високомерен и е леко кокетен.

В първия си работен ден като премиер Владимир Владимирович се държеше спокойно, макар че не е трудно да си представим колко тежко му е било. През цялата си досегашна кариера той е избягвал публичната дейност. Не му харесваше, че всяка негова крачка се обсъжда, оценява и критикува. Критичните коментари възприемаше като лична обида. Това предопредели и неговото отношение към журналистите: "Смятате ли, че е приятно да чета гадостите, които пишат за мен?"

Да се определят възгледите на новия премиер не беше толкова проста работа. В онзи момент той се харесваше на хората заради по-различната си представа за живота. Често си спомнят как през декември 1999 г. премиерът Путин се срещна с колегите си от Федералната служба за сигурност (ФСС) по случай Деня на чекиста и каза: "Разрешете да докладвам, че командированите от вас в правителството сътрудници на ФСС се справят с работата." Думите му предизвикаха възторг сред чекистите и неособено приятни чувства в руската интелигенция.

Но в действителност отношенията на Путин с ведомството на "Лубянка" не са толкова черно-бели. Достатъчно е да припомним, че през 1991 г. той мина на страната на новата власт - хвърли партийния си билет и демонстративно напусна Комитета за държавна сигурност (КГБ). По онова време мнозина напускаха сектора за сигурност. Службата вече не се смяташе за престижна, а чекистката романтика без съответна материална подкрепа не струва кой знае колко. Част от чекистите отиваха в бизнеса, в банките, в частните служби за сигурност. Но не и в политиката, още по-малко при демократите. Путин обаче работеше при кмета на Санкт Петербург Анатолий Собчак, смятан за един от най-яростните врагове на КГБ. По време на августовския пуч Путин бързо прекратил отпуска си, за да бъде редом със Собчак. На 20 август 1991 г. написа рапорт с молба да бъде уволнен от КГБ. Малцина знаят, че именно под ръководството на Путин бе свалено червеното знаме от Дома на политическата просвета - това бе символично събитие за Ленинград. И сега, когато прави жестове към чекистите, Путин се опитва да омаловажи напускането си на КГБ...



Пътят към властта съвсем не беше лек



През последната година от работата си със Собчак Путин носел със себе си пушка помпа - очевидно е очаквал неприятности. Най-тежка за него бе 1996 г., когато Собчак и екипът му загубиха изборите в Санкт Петербург. Путин се оказва, според собствените му думи, "безработен без никакви перспективи за трудоустройство". Прокуратурата заведе дело за корупция срещу Собчак, дори бе направен опит той да бъде арестуван. Тогава Путин заминал за Петербург и под носа на следователите със самолет на частна авиокомпания измъкнал Собчак на лечение в чужбина.

Операцията на ФСС срещу прокуратурата бе нещо ново в историята на руските спецслужби - Путин можеше да бъде обвинен в злоупотреба със служебното положение и в опит да попречи на правосъдието. Но срещу Собчак явно се водеше кампания и с постъпката си Путин спечели само симпатии - дори по върховете на държавата. Това бе проверка за чисто човешки качества и Путин я издържа достойно.

После имаше и други проверки. На Путин му се наложи да се занимава с прословутия "прокурорски скандал". Кремъл искаше да уволни генералния прокурор Юрий Скуратов. Като аргументът послужи видеокасета, на която бе записан гол мъж, приличащ на генералния прокурор, да се наслаждава на житейските радости в компанията на опитни професионалистки. Скуратов бе извикан в Централната клинична болница, където тогава се лекуваше Елцин. За разговора с него президентът бе извикал премиера Евгений Примаков и шефа на ФСС Владимир Путин. Елцин каза на Скуратов: "При това положение няма да работя с вас." Путин добавил: "Направихме експертиза, Борис Николаевич, касетата е истинска."

В Кремъл са разчитали, че Скуратов ще си отиде тихо, както правосъдният министър Валентин Ковальов, също заснет в подобен род развлечения. Но Скуратов премина в контраатака и взе да говори, че е преследван по политически причини и че не му давали да разследва големи корупционни дела в президентското обкръжение. Разбира се, той бе притиснат до стената и в крайна сметка отстъпи, но проточилата се история костваше поста и кариерата на шефа на администрацията и секретаря на Съвета за сигурност Николай Бордюжа. През април 1999 г. той подаде оставка. Секретар на съвета стана Путин. Това бе последното "предпремиерско" стъпало.



Поглед отстрани



Именно от тази позиция Путин за пръв път влезе в американските анализи като сериозна фигура. Контекстът беше сложен - изострилата се ситуация в Югославия и натовските бомбардировки. Въздушните удари предизвикаха извънредно емоционална реакция в Москва. Мнозина смятаха, че трябва да се окаже военна помощ на православна Сърбия. Друга обаче бе позицията на секретаря на Съвета зи сигурност и директора на ФСС Владимир Путин. Той заяви, че не трябва да се зацикля с Югославия, трябва да се мисли за собствените интереси, а конфронтацията не е от полза.

"Путин излъчваше управленска компетентност, способност да постига резултати без суета и излишни спорове. Ако Елцин и Черномирдин бяха "горещите глави", Путин вероятно е най-хладният руснак, когото съм срещал. Той показа, че си е свършил домашната работа и е прочел досиетата ни, подготвени от разузнавателните служби. От една страна, това е някак ласкаещо ("аз ви знам"), но от друга изнервя ("знам всичко за вас")...", спомня си първият зам. държавен секретар на САЩ Строуб Таблот, който бързо стигнал до извода, че този човек е опасен опонент.

Още тогава мнозина се убедиха, че не е лесно да си имаш работа с Путин. Той се подготвя за всеки разговор и е трудно да го завариш неподготвен с неочакван въпрос. Помни огромно количество цифри и факти. Внимателно слуша и не бърза с отговора. У събеседника това създава илюзията не само за вниманието, но и за съгласие. Реално обаче не е така. Путин е неотстъпчив и отхвърля критиките към политиката си. Ако той има позиция, едва ли е възможно да я промениш.

Прието е всичко това да се обяснява с предишната му служба в КГБ. "Ведомственият фактор" сигурно трябва да се отчита - работата в органите на държавната сигурност изисква да се отнасяш с недоверие към околните, да прикриваш емоциите си. Но от друга страна, личността се формира преди присвояването на войнското звание.

"Разбрах, че при всички случаи, независимо дали си прав или не, трябва да бъдеш силен, за да можеш мигновено да отвърнеш на нанесената обида. Мигновено!... Ако искаш да победиш, трябва във всяко сбиване да стигнеш до края и да се биеш като в последния и най-решаващ бой... По принцип това е известно правило, на което ме учиха по-късно в КГБ, но то бе усвоено значително по-рано - в детските сбивания", обясняваше Путин пред журналисти.



Чеченският фактор



Без чеченската война Путин щеше да мине за поредния временен премиер. Вероятно биха му намерили и приемник. Но във военна ситуация неговата напористост и решителност бяха в ярък контраст с вялото поведение на предшествениците му.

Първоначално никой не обърна внимание на рейда на Шамил Басаев и Хатаб в Дагестан през август 1999 г. (Тогава частите им завзеха няколко села, а двамата провъзгласиха създаването на Ислямска република Дагестан - бел.ред.) Но на 4 септември бе взривен жилищен блок в Бунайск и загинаха 60 души. На 9 септември бе първият взрив на жилищен блок в Москва, при който загинаха 90 души. На 13 септември - втори взрив, над 120 загинали. А след като екстремистите бяха прогонени от Дагестан, избухна взрив във Волгодонск - 17 убити. Хората се почувстваха беззащитни, те искаха някой да прогони страха им, че ще има и следващи взривове. И тогава се появи защитник, който излъчваше увереност, който обеща да накаже престъпниците и започна да действа непоколебимо и безмилостно.

В края на септември на пресконференция в Казахстан Путин произнесе фразата, която го направи знаменит: "Ще преследваме терористите навсякъде. В клозета да ги хванем, в дупката ще ги натикаме."

"Имаше нов лидер, за когото не се знаеше нищо", разказва социологът Лев Гудков. "Но първите няколко жеста и гаменският жаргон направиха Путин разпознаваем, той веднага бе възприет като свой. Така новият лидер, млад, решителен, енергичен, събуди надеждите за промени във всички области. Какво и да правеше занапред, отношението към него вече нямаше да се промени."

Всички смятаха ,че политическото бъдеще на Путин ще зависи от резултата от втората чеченска кампания. Мислеха, че неуспехът в Чечня и нов голям терористичен удар ще се окажат пагубни за репутацията му, защото в страната нямаше толкова много почитатели на казармено-тоалетната лексика. По-късно ще стане ясно, че Путин е бил подкрепян не само заради Чечня.

"В очите на огромен брой хора Путин бе последната надежда, че у нас най-после нещата ще си дойдат на мястото... Той бе последната надежда на милиони хора, които престанаха да вярват първо на комунистите, после на демократите... Остана последната надежда - добрият цар. Добър, силен, властен и със здрав разум. Цялата тази надежда е съсредоточена върху Путин", обяснява писателят Борис Стругацки.

Но не само рейтингите показват популярността на Путин. Всеобщото народно признание - от матрьошки до татуировки, от килими до картини - превърна Путин в символ на тази епоха.