Кризата може и да е резултат от стихийната игра на обективни икономически сили, както пише в марксистките книги и учебници, но със сигурност дълбочината и продължителността й зависят много от качеството на кризисния мениджмънт. Това се знае още от времето, когато президентът Хувър взе погрешни мерки, които, вместо да смекчат, задълбочиха кризата в САЩ. Именно страховете да не се допусне неадекватно управление при криза бяха основният мотив в моделирането на държавната политика.

У нас такива страхове не се усещат. Предишното правителство бодрячески ни успокояваше, че сме в криза, но стоим добре в нея. Сегашното правителство е изправено пред тежката задача да създава в движение система за управление на кризата. Но



как да открием българския модел?



Основни инструменти на антикризисната политика в развитите страни са монетарните и фискалните стимули. Те се свеждат до наливане на огромни бюджетни ресурси в националните икономики. У нас "наливането" е неприложимо, защото нашата държава в името на борда се е отказала от самостоятелна парична политика. С течение на времето и другият основен инструмент на икономическата политика - фискалният, бе подчинен на борда. С възникването на дисбаланси в националната ни икономика започнаха да се поддържат т. нар. буфери, които да пазят борда. Фискалната политика се сведе до създаване на все по-големи бюджетни излишъци.

Логично възниква въпрос - как може да се провежда някаква самостоятелна антикризисна политика в държава, която се е отказала от двата основни инструмента на макроикономическия мениджмънт? Така стигаме до втория въпрос - различава ли се нашият кризисен мениджмънт от установената с борда система на макроикономическо управление? Според мен - не. Кризисният мениджмънт у нас е придатък на съществуващата от 10 години система. По-точно - той се вгражда в създаването на т.нар. буфери чрез орязване на разходи от различни сфери на икономиката. Досега буферът бе във вид на бюджетен излишък, а вече се свежда до недопускане на бюджетен дефицит. Но и в двата случая става дума за едно и също нещо - свиване на разходи. Следователно основният инструмент на българския кризисен мениджмънт са суровите фискални ограничения. Значи има разлика от това, което правят на Запад -



там стимули, а тук - бюджетни ограничения



В новата си роля на спасител на закъсалите в кризата страни Международният валутен фонд предлага нова икономическа мъдрост на правителствата им: съкращавай разходите! Разбира се, в Берлин, Лондон и Вашингтон не са много убедени в тази идея. Икономиката се свива, защото потребителите се отдръпват. Глупаво е да се заблуждаваме, че прилагането на мерки за бюджетно и парично затягане ще доведе до експанзия на икономиката. Срамно е да се гледа, пише един автор, как правителствата едно след друго захранват свиването на икономиката с безразсъдно орязване на разходите. Това е контрапродуктивно.

Тази нова ортодоксия на МВФ се лансира като алтернатива на обезценката на националните валути. Смята се, че по този начин ще се формират благоприятни очаквания и доверие. Но очакванията и доверието не могат да се формират в краткосрочен план в резултат на краткосрочен бюджетен натиск. Това би могло да се постигне чрез дългосрочни и дълбоки структурни реформи. Осигурената чрез натиск върху бюджета краткосрочна финансова стабилност поставя правителствата в тежка позиция да убеждават населението да подкрепя тази политика в дългосрочен план.

Но дори и да нямаме споразумение с МВФ, което да ни наложи новата ортодоксия, българското правителство я прилага, защото това произтича от съществуващия модел на макроикономическо управление. Пътят бе избран преди няколко години и той е подчиняване на фискалната политика на монетарната, т.е. наложена бе една монетарна доминация над фиска. Когато българската икономика започна да показва сериозни уязвимости - висок дефицит по текущата сметка, неефективно натрупване и т.н., се тръгна по пътя на създаване на буфери във вид на постоянен и растящ бюджетен излишък. Но бюджетният излишък така и



не се превърна в реален буфер на стабилността



Ако трябваше да изпълнява такава роля, той трябваше да е насочен към премахване на дисбалансите. Това означаваше да се издигне на качествено ново равнище самата концепция за макроикономическа стабилност.

Вместо стабилността да се свежда само до стабилност на цените, в това понятие трябваше да се включи и преодоляване на формираните дисбаланси в икономиката. Именно такава е концепцията за макроикономическа стабилност на Банката за международни разплащания. Вместо това бюджетният излишък се превърна в официализирана корупционна конструкция, защото това, което се кастри от разходите в течение на една година, се прахосва за един месец. Ограниченото разбиране на макроикономическата стабилност ни лиши от шанса да започнем да работим за създаване на нов модел на растеж още преди няколко години.



Старият модел на растеж е разрушен от кризата



Дилемата е как да се възстанови растежът - дали да чакаме възстановяване на стария модел, или ще трябва да се гради нов модел на растеж.

Антикризисното управление е превърнато в придатък на борда. Това е все едно да укрепвате линията Мажино, строена за условията на Първата световна война, като средство за победа във Втората световна война. Бордът бе създаден за решаване на проблемите на стабилността, произтичащи от високата инфлация. Той се справи блестящо с възникналата преди 10 години криза, но не е инструмент за изход от сегашната. Изходът от сегашната криза е свързан с възстановяване на растежа на икономиката. Бордът не е модел на растеж. Успехът на борда през последните 10 години се дължеше на чист късмет. През тези години у нас се формира по един спонтанен начин модел на растеж, който осигуряваше прилични темпове. Но този модел според мен безвъзвратно изчезва. Надали можем да разчитаме на нов подарък на съдбата. Този път трябва сами да си решим проблемите.