Флегматичният, но иначе железен инспектор Морс обяви, че се пенсионира. Отива си една добра компания за всяка безсъница, един симпатичен герой, сражаващ се със Злото с чаша в ръка. Случаите на Морс са толкова заплетени, че човек хич не се напряга да ги следи и разгадава (героят тази работа накрая така и така ще я свърши) и спокойно наблюдава света в долината на Темза, където хора с добри маниери отнемат живота на други хора с добри маниери. А сега ретро детективът си тръгва. Отива на заслужен отдих. Само след осем сезона! (Спи ли нашият полицейски синдикат!) Да знаех, че така ще стане, щях да гледам по-редовно.

Всъщност моето среднощно прозяване пред екрана напомня онези руснаци и рускини, дето по време на перестройката ги бяха затворили в киносалон да изгледат някакъв холивудски екшън. След прожекцията се оказало, че никой не е проследил сюжета, дори не разбрали кой е убиецът. Мъжете зяпали колите, яхтите, харпуните, фитнеса, а жените - тоалетите, прическите, козметиката, мебелите, кухните. Все неща невиждани в живота им - поглъщали ги жадно и така пропуснали и развръзката, и поуката.

В последния си филм (Ако е последен, разбира се. В един успешен сериал героите се завръщат, оздравяват, дори възкръсват.) Морс рови история отпреди сто и петдесет години. Рови я просто защото в кръвта му е да раздава правда дори за умрелите. Това добре. Но на всичкото отгоре и почти целите данни за това щуро разследване се оказват налице! Съдебните протоколи са запазени, веществените доказателства го чакат в някакъв склад. Куфарът, роклята, обувките отново отиват в лабораторията. Точни и подробни антропологични данни за жените от онова време. Застрахователна полица - и тя отпреди век и половина! Нищо не е захвърлено, нищо не е заличено. Мудният, но иначе зорък инспектор преподрежда доказателствата, на финала ексхумира един гроб като екстра за зрителя и възстановява истината: обесените по това престъпление са невинни.



Тази тръпка е позната и на писателя:



уж вековете щели сложат всичко на мястото си и неоцененият в своето време автор накрая щял да си получи наградата. Но мен ме закова друго - тая непрекъснатост на държавата, която няма как да е художествена измислица и която поразява българския гражданин. Минали са две световни и няколко не толкова световни войни, империята се е разширявала и обратно - свивала, архиви, музеи и хранилища са се местили и закривали, застрахователни дружества са се сливали и преименували. А всичко, което има значение за истината, може да се поръча и да се извади. Ред и правила е имало през този век и половина и нищо не подсказва, че през идващия век и половина няма да ги има.

Изпитвам страхопочитание към този вид живот и ако трябва да съм откровен, не знам дали копнея да го водя. Не ми се вижда твърде уютен, с всичките му там препечени филийки и файфоклоци.. Както казваше Вера Мутафчиева, "прекалено ще ми е на мен преметено и подредено". Но заради едното приземяване ще припомня, че тук само преди месец се разбра, че са изчезнали някакви много важни проби по така разделилото обществото дело "Чората". Процесът още върви, инстанциите не са свършили, а доказателствата, казват - от най-важните, ги няма. (Да оставим, че от съдебните преписки изчезват всякакви документи, а от съдилищата - и цели дела!) И става съвършено ясно, че чак такъв ред и такава сигурност от страна на държавата нас, поне в този живот, не ни застрашава.



Спокойно! А и Морс нали се пенсионира...



Изглежда пенсията се превръща в епидемия сред големите ченгета. Ще се пенсионира и най-успешният американски полицай Уилям Братън. Толкова е знаменит, че дори световните агенции съобщиха за това. Разпространено го наричат "легендарния полицай на Америка". Получава тази титла, след като в края на века намалява убийствата в Ню Йорк с 55 на сто. Вече като "легенда" се мести в Лос Анджелис и там, съвсем през новия век, отново смъква показателя - с 54 на сто. Името му се свързва с прочутата теория за счупения прозорец. (Не е измислена от него, но той я прилага и блестящо я потвърждава.) Прочута е преди всичко с това, че действа. Тя вече е христоматийно известна, но работи само там, където се прилага. Не искам да обиждам будния читател, но сбито тя гласи, че ако счупеният прозорец не бъде поправен, това е вече знак, че никой не следи и не противодейства. Чупят се още прозорци, появяват се графити и огромни количества боклук, после идват хулиганите, после бандите, после наркопласьорите, гангстерите, убийците.

Борбата тръгва от малката престъпност към голямата. Самият Братън започва с миячите на автомобилни стъкла по кръстовищата. (Българският полицай тези миячи не ги забелязва - освен ако не си докарва по някой лев от тях.) И върви нагоре - чак до професионалните килъри. Променят се видът и социалният климат на големия град, а оттам и ангажиментът на населението. Променя се съзнанието и на обикновения полицай. Движението от малката към голямата престъпност възпитава и сплотява. Чисти.

Тук тази теория буди единствено любопитство. И не у когото трябва. Долу никой не иска да се вглежда, а отгоре на това долу няма и телевизия да го показва как го прави. Питайте Братън и той ще ви каже, че всички корумпирани министри да влязат в затвора, България няма да се оправи, ако пътният полицай безпроблемно гребе пари със стоп-палката. И трябва да сме готови, че нещата ще си останат такива, сякаш всички честни и кадърни прокурори и полицаи в някакъв много далечен ден вкупом и завинаги са се пенсионирали.

И тогава ще излезе, че нас тази епидемия ни е ударила преди всички...