-----визитка-----

Димитър Ковачев-Фънки е собственик на "София Мюзик ентърпрайсис". Заедно с Иван Несторов-Амебата през 1991 г. основава частната промоутърска агенция, която до момента е организирала над 400 концерта, сред които гостуванията на "Назарет", "Джипси кингс", Джон Маклафлин, Робърт Плант, Джими Пейдж, "Дийп Пърпъл", "Металика", "Тото", "Инкогнито", "Джудас Прийст", "Блек Сабат", "Смоуки", "Симпли ред", "Депеш мод" и много други. Тази година перла в короната на организаторите стана шоуто на Мадона.

--------

- Г-н Ковачев, ако навремето, когато рокаджиите се мотаехте около прословутото Синьо кафе, някой ви кажеше: "Хей, Фънки, да знаеш, че след 20 години ще доведеш в България Ричи Блекмор", как щяхте да реагирате?

- Щях да го нарека "идиот" и да го разкарам, за да не ми говори тъпотии. Но... ето че никой не знае накъде ще задуха вятърът. Боже, какви времена бяха... По-младите поколения нито разбират, нито има как да разберат живота ни тогава, радостите ни, вълненията ни; възторгът от очуканата касетка с едва долавящ се запис, респектът към комшийчето, което с триста мъки се е уредило със западно списание. До ден днешен не мога да забравя еуфорията, когато излезе албумът на "Дийп Пърпъл" - Burn - то си беше направо национален празник; една плоча се разнасяше между нас и се предаваше от ръка на ръка като някакъв апокрифен документ, като нещо тайно, сакрално... Как да го обясня това нещо на сина ми, който е типичен днешен тийнейджър и ако му спомена "Щурците", пита това заглавие на приказка ли е. Но както казват: парадоксално, но факт - тъкмо днес, когато има всичко и можеш да гледаш на живо велики изпълнители, да си купуваш дискове, книги, списания и енциклопедии, интересът към хубавата музика е по-малък. Не виждам друго обяснение освен в препятствията, които героично трябваше да преодоляваме навремето.

- След 400 концерта продължавате да твърдите, че промоутърската дейност в България все още не е бизнес.

- Да, категорично. Когато сравнявам този бизнес у нас с неговото развитие в страни като Полша, Унгария, Чехия, не искам даже да говоря за Германия, Италия и т.н., виждам колко сме далеч. Един от факторите за това е географското положение на страната. Този прочут "кръстопът" всъщност не ни устройва. През него не минават "Лед Цепелин", а всякакви тъпаци, които се занимават с идиотщини. На този кръстопът няма шоубизнес, самите турове не минават през България, те евентуално приключват някъде тук наоколо. Второ, в България продължава да се работи трудно. Косите ни побеляха покрай организацията на концерта на Мадона и след това пак излязохме криви заради пустата трева на стадиона. Всичко се развива бавно, а по отношение на културата не се развива въобще. Третият препъникамък са съоръженията. Едно време никой не е мислил, че един стадион може да бъде същевременно и културен форум. Част от концертите не се състоят именно защото не можем да удовлетворим изискванията на изпълнителите относно залите. Отказвали сме на "Рамщайн" и на U2 например, защото групите освен претенциите си към хонорарите и техниката поставиха условия и към мястото, където ще свирят, и ние вдигнахме ръце. Проблемът засега е непреодолим.

- Как може да се разреши?

- Трябва да имаме поне една зала с капацитет 10-15 000 души, която да бъде подходящо построена като за мултифункционален комплекс - не само за концерти, но и за спортни състезания и т.н. За съжаление наличните зали не могат да бъдат преустроени, нужно е да се изгради нова, но това не е по силите на никоя частна фирма. Второто, с което държавата може да помогне, е ако тия пусти данъчни облекчения за спонсори и меценати най-после станат факт. Тогава нещата могат да се променят по нормален начин, както е на Запад. Правя да речем клуб и въобще не ме интересува, че чалгата е номер едно в България, аз си каня рокмузиканти. И няма значение колко публика ще си купи билетче, защото зад себе си имам банката Х, която помага на този клуб и съответно получава данъчни облекчения. Можеш да експериментираш, да развиваш нови стилове, да каниш млади музиканти. Ако тези неща станат, шоубизнесът ще потръгне, ще се обогати самият арт живот, ще идват повече артисти от световна величина.

- Когато започвахте, как си представяхте нещата?

- Бяхме така запалени, че въобще не мислехме. Ако съм можел да надникна в бъдещето, може би въобще нямаше да започна подобна дейност. Първият ни концерт беше на "Содом". В България дотогава такова чудо не беше виждано. Беше голяма еуфория, изключително успешен концерт, тъпкано с народ и това донякъде ни даде крила да се хвърлим с главата надолу. Отрази ни се много положително. Чак после се сблъскахме с проблемите. Днес обаче работим значително по-спокойно. Вече сме доказано име в бизнеса, познават ни, агентите на звездите сами ни изпращат предложенията си. А и преди години големите имена направо се страхуваха да припарят в една още неотърсила се от тоталитаризма страна.

- Освен че внасяте артисти от чужбина, изнасяте ли български изпълнители?

- Първо, няма как. Трябва хора отвън да издърпат наш музикант. За да концертира български артист в Англия например, трябва някой в Англия да му организира турне, а за да се случи това, той трябва да е достатъчно известен там, иначе забравяме. За да стане известен обаче, на българските му продуценти ще се наложи да вложат колосални средства и време, за да го изградят като звезда, особено като звезда, която да представиш на широкия свят. У нас никой няма нито време, нито пари да прави това. Има и нещо друго. Нашите групи са на много ниско професионално ниво, няма какво да се лъжем. За тях всичко е рокендрол, а всъщност говорим за доста сериозен бизнес. Ще свирим в гаража на татко, решава най-често бандата. За какво ни е продуцент, след като Пешо познава Гошо, а Гошо познава един собственик на клуб. За какво ни е пиар? Да не говорим за съществен фактор като образованието. То не само че липсва в масовия случай, но и болшинството нашенски банди гледат на него с лошо око. Та те масово не знаят нотите! Думата "нота" е забранена в тези среди. Е, след като не знаеш "азбуката", как да си на ниво?! И не могат да разберат тези момчета, че сценичен образ е едно, професионализъм - друго. Че големите групари си късат дрехите и трошат микрофоните на сцената, за да забавляват публиката, но после зад кулисите не смеят да изпият една бира. Така че ако не смяташ да работиш сериозно, по-добре не си губи времето.

- Това ли е общата черта между световните звезди?

- Трудно ми е да направя такава една средна аритметика, защото ние в много от случаите дори не виждаме артиста. Ние се сблъскваме с машината, която го показва на хората. А какво точно става в кухнята не знаем. Но абсолютен факт е, че когато са на турне, музикантите се държат като на работа и никак не са настроени да седнат ей така на лаф мохабет, защото са обвързани с много тежки договори, пресмята се всяка стотинка, всяка минута. Само ние тука си ги мислим тези глупости, че едва ли не са тръгнали на купон. Затова и изискванията им не трябва да се приемат като капризи. Само от смяната на кухнята или от климатичните промени можеш да получиш такива здравословни проблеми, че да прекратиш турнето. Както се случи да речем с Пинк - гласът й отиде на кино, още щом стъпи в България. И край! - това се води форсмажор и ние, домакините, горим. Така че романтиката и емоцията са само отпред, за пред хората, рокът от другата страна на сцената изглежда съвсем различно. В личен план това ми даде такъв урок, че стигнах дотам да не мога вече да ходя на концерти. През цялото време се въртя, гледам защо осветлението е такова, а озвучаването инакво, а бе професионално израждане.

- На фона на всички тези светила, които доведохте в България, не изгубихте ли вие самият куража си да излизате на сцената?

- Точно обратното, те ме зареждат. Не мога да не свиря, аз съм музикант и няма как да избягам от това. В момента свиря с две-три банди, забавлявам се. Да не забравяме все пак, че музиката е масово изкуство, чиято цел е да доставя удоволствие на хората.