България напира да оглави ресора "Разширяване" в Еврокомисията (ЕК), но дори на себе си не може да обясни защо. Със самочувствието на изпреварили други балкански народи по пътя към ЕС нашите политици се правят на аслани, но идат ли в Брюксел,... мани-мани.

ЕК прие на 14 октомври годишните си доклади за напредъка на кандидатките за членство в ЕС и в нито един от тях не личи ясната позиция на българското правителство по неуредените въпроси, които биха били условие за приемането на едни или други държави. Специално внимание заслужават докладите за Турция и Македония. България подкрепя и двете страни, което по принцип е правилно, защото никой не казва "не" по принцип. Така е в дипломацията. Оттам нататък обаче всеки си гони интересите.

Независимо какви могат да бъдат българските резерви и опасения срещу членството на Турция, България няма сили да застане сама като преграда по пътя й към Европа. Анкара ще получи достъп, ако големите сили в ЕС я пожелаят и упражнят заедно с нея натиск върху колебаещите се. Засега това не е близка перспектива и България се крие зад гърба им, но вместо да се преструва на



възторжен зрител на процеса на разширяване,



би могла да изложи по-смело своите претенции. Сега има исторически шанс, какъвто не е получавала от близо сто години и той няма да се повтори.

Ясно е, че историческите, етническите и други страхове от многолюдния и твърде силен съсед не могат да служат като аргументи срещу неговото членство в ЕС, макар че всички биха ги разбрали. Българската дипломация досега трябваше да си е изработила тактика, която да се вписва в общоприетите правила. Турция е в процес на преговори за членство, който си има ясни параметри. Най-ясният от тях е, че когато преговаряш за международен договор, редно е да признаваш базовия принцип в международното право: "Договорите трябва да се спазват" (Pacta sunt servanda - лат.). България е от държавите, които могат да дадат категоричен пример, че Турция не признава този принцип, поне по отношение на нея. Тя не спазва Ангорския (Анкарския) договор от 1925 г., който никога не е денонсирала и който е в сила и до днес, но още не е изпълнен. Той има клауза за компенсация на прокудените от нея през 1912-1925 г. тракийски бежанци, чиито имоти са отнети незаконно. През 1983 г. българското външно министерство изчисли, че дължимите обезщетения са за 10 млрд. долара, които сега би трябвало да са значително повече. От признанието за посегателството са минали 85 години и Турция не би помислила да възстанови причинената от нея голяма щета, ако сега не бъде заставена от още по-голям интерес.

Гърция и Кипър редовно заявяват какво искат от Анкара и то фигурира в докладите на ЕК, но от тяхното съдържание личи, че България се спотайва. В последния доклад тя фигурира почти незабележимо, като е спомената по следния начин: "Отношенията (на Турция - бел. авт.) с България остават позитивни". Толкоз. Как се перчеха политиците, че защитават интересите на държавата и нейните ощетени граждани! Но приказките в София са едно, а в Брюксел - друго.

Ако трябва да сме прецизни,



България играе двойна игра - на дипломация и депутация



Дипломатите се спотайват, а евродепутатите вдигат шум. Така се получава, че според докладите на ЕК, които имат определящо значение за напредъка на кандидатите към ЕС, Турция развива безпроблемни отношения с България, а в докладите на Европейския парламент (ЕП), които са по-скоро за сведение, се прокрадват други нотки. Разликата личи много добре, ако се съпостави новият доклад на ЕК с последната резолюция на ЕП от 21 май 2008 г., в която бе отправен призив към "турските власти да засилят диалога по всички висящи двустранни въпроси с Гърция ... и с България (например по въпроса за правото на собственост на българските тракийски бежанци)". Трима български евродепутати от БСП и ГЕРБ се осмелиха тогава да поискат включването на този текст като поправка към документа и получиха подкрепата на 467 членове на ЕП от участвалите в гласуването над 600. Никаква негативна реакция не последва от Анкара и чудно защо година и половина по-късно българската дипломация не набра дързост да се откаже от нежния си подход (на недипломатичен език - от овчедушието).

Същото се наблюдава и спрямо Македония. Какъв смисъл има българските политици да блеят срещу Скопие по всевъзможни поводи, ако не намират за необходимо да заявят твърда позиция в Брюксел.



Македония клепа България



пред всякакви международни форуми в Европа и ще продължи да го прави, защото не среща достатъчен отпор. Тя си знае, че София е декларирала подкрепа за нейното членство в ЕС и я брои вече за бита карта. Точно такава е, защото не показва, че иска да я смятат за важен коз. Иначе последният доклад на ЕК нямаше да се ограничи със следната блудкава констатация: "Отношенията (на Македония - бел. авт.) с България остават добри, съчетани с няколко срещи на високо политическо равнище. Въпреки това някои спорни въпроси изникват, свързани с етническото самоопределение на отделни лица и на групи на етническа основа в двете страни".

Това ли са ни проблемите с Македония? Ако се сведат до Спаска Митрова и още неколцина около Вардара и се балансират от още толкова ОМО-вци край Струма, излиза, че проблеми почти няма. Когато в доклада се говори за незачитане на културни права, се имат предвид само албанците. Няма и дума за унищожаването и фалшифицирането на българското културно-историческо наследство. Малцинствата, чиито права според документа заслужават допълнителна закрила, също са албанци, плюс роми, турци и други, но не и българи. Брюксел забелязва дискриминация към роми и гейове, но не и към българи. Що се отнася до свободата за сдружаване, нищо не пречеше да се напомни на комисаря по разширяването Оли Рен, че тази година Европейският съд за правата на човека осъди Македония заради забраната на пробългарската организация "Радко". Страсбург даде силен аргумент на България, но тя го премълча срамежливо.

Никой няма да уважава България, ако самата тя не показва достойнство. Вярно е, че си заслужава критиките, с които я засипват нейните партньори в ЕС, но поне онези, които е изпреварила по европейския път, би трябвало да я гледат с известен респект, защото и те не са за хвалба. Нищо не пречи да им го напомним.